Кармен Рийд - Много гот

Когато Том и Дийпа пристигнаха в събота, те й се сториха много по-спокойни и щастливи, отколкото Ив бе очаквала.

— Сядайте, ще направя чай и първо ще си побъбрим, иначе никакви деца — уведоми ги Ив.

— Така. — Тя започна да вади чаши, чайници, мляко и от онези божествени палачинки, които само тя умееше да направи. — Как го правите? И двамата изглеждате чудесно.

— Оправихме нещата — каза Том и натъпка цяла палачинка в устата си. — Que sera sera… Дзен, карма, нали знаеш — говореше той и се опитваше да не троши по масата.

Дийпа, облечена в черна ластична блуза и панталони, се изкиска и го погали по ръката. Каза, че сутрешните неразположения и изтощението започват да преминават и бременността не е чак толкова лоша.

— А и чичо Рани мина да ни види — добави тя. — Той е готин тип. Дойде да ни види, а след това се е отбил вкъщи и е поставил нашите на място.

— Страшно ще си паднеш по него, мамо, честно — обади се Том. — Олеле, май това не трябваше да го казвам.

И двамата се разкискаха.

— Каквото и да е направил с вас, се е получило — успокои ги Ив.

— Да знаеш, мамо, наистина е страхотен. „Всички родители са ученици на неизбродната човечност.“ Точно така го каза. Страхотен е, направо ме уби. — Том посегна за нова палачинка.

— А какво е станало със семейството ти? — попита Ив.

— Те се кротнаха малко, но леле, толкова шум вдигат заради тази сватба — призна Дийпа. Том изви очи към тавана и се опита да се пошегува.

— Сега вече ми е ясно защо хората гледат да не го правят повече от веднъж.

— Ще се оправят ли нещата? — попита Ив, а когато и двамата измрънкаха някакъв отговор, прецени, че е най-добре да не човърка повече този въпрос.

— Май ще бъде традиционна сватба — вметна Том. Дийпа не каза нищо, но Ив забеляза, че кръстосва ръце и стиска устни.

— Кажете ми сега, кой е чичо Рани? — смени темата тя.

— Черната овца на семейството — обясни Дийпа. — И татко, и останалите му братя учили медицина и станали лекари, а чичо Рани, най-младият, е психолог. Много е добър обаче. Изнася лекции… занимава се със семейна терапия.

— Аха — кимна Ив. След това много театрално прошепна: — Да не вземете да кажете на Ана.

— Какво да не ми казват? — Ана се бе появила в кухнята точно когато не трябваше.

— Ти не одобряваш работата на психолозите, нали?

— Не и ако са завършили медицина — обясни тя. — Психиатрите първо учат медицина, а след това се посвещават на проучване на психиката.

— Предполагам, че Рани ще те обори, като ти каже, че е изучавал психиката цели седем години и не си е губил времето с органи, които изобщо не го интересуват — й каза Дийпа.

Ив стисна зъби, защото очакваше Ана да надигне възмутено глас, но дъщеря й се държа кротко.

— Хм. — След това посегна да си вземе палачинка. — Роби! — провикна се тя. — Мама е оставила бисквити в кухнята.

А Роби ги разсмя, защото изтопурка в кухнята с отворена уста и заподскача.

— Ам, ам, ам. Има ли вътре стафиди? — попита той и спря до стола на Ив.

— Няма, но ако искаш, ще ти сипя в чинията, за да си похапнеш.

— Добре.

— А сега… — поде Ив. — Има нещо, за което исках да поговоря с вас. — Погледна Дийпа и Том. — Сватбеният ви подарък. Пари в брой — при това колкото е възможно по-скоро, за да можете да ги използвате за сватбата, за апартамент, за количка… за каквото решите. Изобщо за каквото искате. Доставете си удоволствие.

Двамата я погледнаха, изпълнени с неудобство. Безкрайно щедрите парични подаръци на Ив винаги изненадваха всички. Тя бе дала на Дени и Том доста хубави суми, когато завършиха училище, плати депозита за апартамента им, а Том си спомни, когато бе купила на Джозеф зашеметяващо скъпо палто, по случай постъпването му на първата постоянна работа. А това бе жена, която нито веднъж не бе отишла на почивка, смяташе домашната супа с хляб за чудесна вечеря и караше едно старо пежо цели десет години.

— Може ли да ви изпратя чек? — попита тя, защото бе преценила, че така ще бъде най-лесно и няма да се налага да чува протестите им.

Ив винаги спестяваше за нещо, включително и за мечтаното бъдеще, когато след пенсионирането смяташе да се оттегли в провинцията в някоя бяла спокойна къщичка и да си има отделен шкаф и за обувки, и за чорапи. Щеше да отглежда бонзаи, да живее на градински чай и на оризови рула и през повечето време щеше да подравнява чакъла по алеите и да се грижи за градината.

Когато Роби поемеше по своя път, тя щеще да е майка цели трийсет години, затова спокойствието и редът щяха да й се отразят добре. Но пък й се искаше децата да живеят някъде наблизо, защото не мислеше, че ще издържи дълго без тях.