Кармен Рийд - Много гот

— Да, всички сме добре. Просто се чувствам адски гадно — призна и тя разбра, че синът й плаче. Плачеше за пръв път от години.

— Глава ли те боли? Имаш ли температура? Някакви обриви? — Въпреки че бе само петнайсет процента будна, тя автоматично изреди симптомите на менингит.

— Не, мамо! Не съм болен. Просто… Не мога да преживея всичко това. Не искам да ставам баща и съпруг и да гледам гадното бебе. А пък Дийпа — той изхлипа — тя не е на себе си. И тя не може да се справи.

— Всичко е наред — Ив се опита да го успокои, но го остави да изкаже всичко, докато ставаше, за да запали лампата, да се отърси от съня и да го изслуша.

Когато й разказа всичко, тя се опита да му вдъхне увереност, а гласът й прозвуча надебелял, говорът завален.

— Том, това е нещо много значително. Наистина е безкрайно важно. Ще мине много време преди да свикнеш. Но накрая всичко ще се нареди.

— Да бе — отвърна той и подсмъркна, по момчешки уплашен.

— Аз няма да позволя нещата да тръгнат зле — обеща му тя.

— Просто не е честно — добави Том.

Аха, пак любимата фраза, че не било честно. Какво може да отговори на това един родител?

— Том, някои хора си остават тийнейджъри дори когато станат на трийсет, докато някои от нас узряват много по-бързо. Само че това съвсем не е толкова страшно. Трябва да мислиш какво да направиш, за да бъде всичко наред и за двама ви. Не е нужно да се жениш — обясняваше тя. — Дори не е нужно да бъдеш с Дийпа, ако не желаеш. Но трябва да ми обещаеш, че няма да изоставиш бебето.

Той отново подсмъркна и измърмори нещо неразбрано.

— Всичките ми деца ще бъдат чудесни родители — каза Ив и думите й прозвучаха като предупреждение. — Вече е един и четирийсет и осем — уведоми го тя. — Сега не е най-подходящият момент за подобен разговор. Защо не ми звъннеш сутринта?

— Добре — съгласи се той.

— И още нещо, Том. Иди си легни. Не пий повече, защото никак не носиш.

— Ама… — Толкова ли беше очевидно? — Добре. Лека нощ, мамо. Благодаря. — Побърза да затвори и само след броени минути бе дълбоко заспал на канапето.

Ив, за съжаление, вече бе напълно будна. Цял половин час се мъчи да заспи отново, но след това реши, че е безсмислено. Стана, направи си чай от лайка и започна да смесва течна тор за цветята вътре, защото се канеше да ги подхрани от седмици.

Деца! Внуци!

Някъде на небето имаше един бог на съня, който се опитваше да изкопчи нещо от нея. Ако останеш будна и се тревожиш вместо децата, те ще заспят непробудно и спокойно. Ето това бе сделката.

— Хенри не е смрадлив. Искам да облека Хенри… аааа!

— Облече Хенри вчера и сега трябва да го изперем, Роби — каза Ив. Мили Боже. Ето че пак трябваше да се пазарят и убеждават пред пералнята, докато Роби се опитваше да изкопчи от ръцете й малките червени панталонки.

— Не е смрадлив! — Сега вече бликнаха истерични сълзи от ярост.

Тя почака няколко минути, след това поднесе панталонките под носа си, подуши ги и се намръщи с престорено отвращение.

— Ау! Хенри, трябва да те изперем!

Я, че това бе почти усмивка.

— Гнус! — Тя отново се намръщи. — Хенри, та ти вониш. Искаш ли да пробваш и ти, Роби?

Той забоде нос в панталонките.

— Гнус — съгласи се и се изкиска.

— Така, защо не пробваш ти да ги пъхнеш в пералнята?

Той взе панталонките, поколеба се за частица от секундата, сякаш обмисляше дали е разумно да ги пъхне вътре и дали не е по-добре да ги грабне и да хукне обратно към стаята си с любимата дреха, но пък май беше за предпочитане да се остави да бъде убеден и да ги остави за пране.

Сложи ги в машината.

— Добре, а сега може ли да продължим да се обличаме? — Момченцето кимна. Ив го последва в стаята, където Ана седеше на бюрото и довършваше домашното си.

След малко и тримата бяха на вратата, облечени, закопчани и готови да потеглят. Ив се наведе над децата си, за да ги гушне и да ги целуне.

— Обичам ви, сладурчета — каза им и Роби се загърчи от удоволствие, дори Ана не успя да скрие радостта си.

— И аз те обичам, мамо.

— Днес е петък! — напомни им тя. — Утре ще правим каквото кажете, а, за малко да забравя, следобед Том и Дийпа ше ви изведат, но какво ще правите, ще остане изненада.

Том бе настоял:

— Ние ще ги вземем, имаме нужда от малко упражнения. Така и ти ще си свободна. Излез, позабавлявай се. Недей да висиш в тази градина по цял ден.

Нямаше смисъл да му казва какво точно й се искаше да направи. Гореше от желание да нахлузи ръкавиците, да се справи с бръшляна, който се виеше по стените и бе избуял накъдето му бе най-удобно. А пък бурените! Нищо друго нямаше да порасне тази година, ако не побързаше да оплеви, а бе крайно време да насади доматите до слънчевата стена, а искаше да посади още билки…