Кармен Рийд - Много гот

— Имам тумор в стомаха и нещата не изглеждат много обнадеждаващи… — Новината й бе съобщена по неговия типичен, стегнат военен маниер.

— Господи, татко!

— Да, доста е стряскащо. — Той говореше толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за друг човек.

— Господи — повтори тя. Сякаш все още не бе приела новината. — Как разбра? — попита, ужасена, че дори не бе предположила, че може да има нещо лошо.

— Напоследък нещо не се чувствах във форма. Все си мислех, че е от възрастта или съм пипнал някоя настинка и тя все не минава… накрая отидох на лекар, той ме изпрати на пълни изследвания и така.

И така. Мили Боже!

Баща й беше на седемдесет и две и все още не се бе пенсионирал окончателно. Никак не му се искаше да си остави работата. Беше му приятно да си има свой офис, да се среща с колеги по няколко пъти в седмицата, защото нямаше много приятели, нито пък хоби. Ив често се бе чудила как ще успее да си запълва дните, когато най-сетне се оттеглеше. А сега изведнъж бе обхваната от паника, че може да умре.

— След около месец, месец и нещо ще ми направят операция, но не по-рано, за да са сигурни, че е преминал ефектът от лекарствата. След това ще знаят повече. Гадните доктори — добави баща й.

— А ти как се чувстваш? — попита тя.

— Не мога да кажа, че ми е особено добре. Нямам апетит, нещо не съм съвсем наред.

Това звучеше странно. Тя така и не можа да си спомни случай, когато баща й е бил болен. Та него не го хващаха дори настинки.

— О, татко — успя да промълви. — Много съжалявам. Ще дойдем да те видим веднага щом можем.

— Добре. — Думата прозвуча толкова спокойно. — Джейни ще бъде тук утре и ще остане няколко дни — съобщи й той. — Ела, докато и тя е тук, ако искаш, или ако ти е удобно. — Не искаше да настоява. Въпреки че бе сериозно болен, не желаеше да я принуждава.

— Ще си взема отпуска. Утре ще дойдем — каза Ив. — И не се притеснявай. Ние ще се оправим с храната и леглата, и каквото там трябва. Джейни ще доведе ли децата?

— Не — отвърна баща й.

Уточниха се, поговориха за пътуването, за времето, когато тя ще пристигне, опитаха се дори да си разкажат някои интересни случки.

— Добре… ами тогава… до скоро — каза най-сетне той. Винаги му бе трудно да постави край на разговора. Не бе от хората, които като нея биха казали на децата си: „Обичам те… липсваш ми… да се пазиш, миличко… много се радвам, че се чухме.“ Въпреки че наистина му липсваха. — Е, хайде, всичко хубаво — каза най-сетне той, доста сковано. Скован — точно това бе думата, която му пасваше най-точно.

— Да се пазиш, татко. — Ето, тя също не успяваше да му каже, че го обича, и то защото баща й поставяше нещата така. Щом забележеше, че някой се кани да разкрие чувствата си, той се опитваше да избяга и да се скрие. — Ще се видим утре — добави.

— Чао.

— Чао.

Ив бавно затвори и остана загледана в слушалката, докато тя се раздвои от рукналите сълзи.

Още щом видя майка си, Том разбра, че нещо не е наред. Очите й бяха зачервени и тя се насилваше да се усмихва.

— Здрасти — поздрави. — Всичко наред ли е, мамо?

Тя махна с ръка.

— Прекарахте ли добре? Дийпа? Да не си посмяла да го носиш! — Бе забелязала, че Дийпа се клатушка зад сина й, покачила Роби на раменете си. — Нещастният ти гръб.

Роби бе прехвърлен на Ив и успя да притисне Дийпа в прегръдките си, преди да отиде при майка си. Ана бе във възторг от прекрасно прекарания вълшебен ден.

— Ще поостанете ли малко? — Постара се да не ги моли, но тази вечер много й се искаше Том да я утеши.

— Разбира се.

И така, Том, Дийпа и Ана седнаха в хола, за да пийнат по нещо да похапнат чипс и да побъбрят, докато Ив обличаше пижамата на Роби и го завиваше.

Едва след като изслушаха Ана, след като тя се изкъпа, изми си зъбите и също бе завита в леглото, Ив се върна в хола и се отпусна тежко.

— С татко има проблем — призна тя пред Том и не успя да сдържи повече сълзите. — Има тумор в стомаха. Налага се да го отворят, за да вземат проби за изследване.

Забеляза изненадата по лицето на Том.

— Господи — успя да каже единствено младежът.

— Джейни отива, а аз ще взема Ана и Роби и ще ги заведа с мен, защото смятам да поостана някой и друг ден — обясни.

Предполагаше, че на Джейни, която бе много по-близка с баща им, щеше да й бъде още по-трудно. Сестра й щеше да успява да отскача набързо, но нямаше да има как да остава за по-дълго, за да се чувства спокойна. Двамата с баща й много си приличаха, защото и двамата прикриваха чувствата си и не ги показваха пред другите.