Кармен Рийд - Много гот

— Ами ако умреш, мамо? Кой ще се грижи тогава за нас?

— О, Дени. — Усмихна му се и се опита да разсее страха и чувството на обреченост. Въпреки че мисълта я плашеше и нея, дори понякога нощем се будеше. — Има още много, ама много време, преди да умра. Но ако се разболея и не мога да се грижа за вас известно време, имаме дядо и леля Джейни, и Джен Джен, а и много други хора ще ни помогнат. Моля те, миличък — тя приглади косата му назад от бялото чело, — сега е Коледа, време да сме весели. Опитай се да не се притесняваш чак толкова много. Аз съм до теб.

Положи главата му на възглавницата и гали меката му буза, докато той затвори очи и най-сетне заспа.

След това седна и тихо се измъкна от леглото. Вече нямаше място и за тримата на канапето, затова тя щеше да спи в тяхната стая. Остана загледана в момчетата, след като ги нагласи да са далече от края.

Проклет да е Денис, задето ги направи толкова нещастни, безценните й дечица. Никога нямаше да му прости, никога, докато е жива.

Хрумна й и друга мисъл, докато загребваше бонбони за утешение. Никога повече не искаше да бъде богата. Сети се за Скарлет О’Хара в полето с картофи, която се кълнеше никога повече да не остава бедна, и почувства тъкмо обратното. Никога повече не искаше да бъде богата.

Тя и Денис, и плиткоумните им приятели знаеха „цената на всичко и стойността на нищо“. И тя, и децата й едно време разполагаха с много повече, отколкото можеха да оценят, а сега имаха съвсем малко и го ценяха истински, включително се ценяха един друг и добротата на новите приятели.

Какъв беше смисълът да трупа неща, които щяха да изчезнат за нула време, ако парите им свършеха? Искаше да има само действителните, истинските неща в живота, неща, които са само нейни и може да си ги позволи. И да не се измъчва за тях прекалено много.

Накрая, три години по-късно, най-сетне пристигна съобщение от Денис — чрез адвоката му, в което той молеше за развод, защото имал намерение да се ожени отново. Ив вече бе решила, че не иска издръжка, само едно цялостно окончателно плащане, с което нещата между тях приключваха. Купи си малка кола втора ръка, внесе останалите пари в банка на името на момчетата и се опита да изтрие завинаги спомена от срещата в кантората на адвоката.

Столове, стържещи по пода, недокоснати чаши чай, радостта, болката и объркването на момчетата, Денис — загорял, оплешивял, надебелял — и жалките му приказки.

— Знам колко трудно ви е било… просто не разбирам как отлетя времето… все ми се искаше да ви се обадя.

Тя едва говореше, полузадушена от гняв, че го вижда отново и че се бе съгласила на всичко, което той предлагаше, включително да види отново момчетата, когато пак дойде в страната. Бе кимала отсечено с глава и се бе постарала да не говори много. Когато й подаде ръка за довиждане, тя не помръдна своята.

Том илака през всичкото време на път за вкъщи, а Дени започна, докато гледаше през прозореца на автобуса, вбесен и смълчан също като нея.

— Връщат се рано. — Дийпа вдигна глава от протъркания стар диван, където се бе разположила, когато чу ключа да подрънква в бравата.

— Не. — Том вдигна глава от кадифеното ниско кресло, на което се бе настанил. — Късно е, почти полунощ.

Бяха прекарали цялата вечер пред телевизора, докато хапваха съвсем не лошото пиле с макарони и броколи, което той бе сготвил, обсъждаха предимствата и недостатъците на количките с три колела, ипотеките, детските ясли, шаферките, а след това си направиха какао и се загледаха в „Поп Айдълс“, или каквото там даваха по телевизията. На Том подобен разговор му идваше много, но поне прекараха тиха и спокойна вечер. Дийпа бе в петия месец и му се струваше, че не минаваше ден, без да плаче или да се кара с него за нещо.

— Здрасти! — Дени отвори вратата и влезе в стаята, Патрисия го последва. Бяха изкопчили билети за премиерата на някакъв филм и партито след това, затова и двамата изглеждаха страхотно — Дени с черна вратовръзка, а Патрисия в дълга, прилепнала, лъскава рокля без гръб.

— Здрасти на малките мама и татко — пошегува се Дени. — Добре ли прекарахте пред камината?

— Много смешно. — Дийпа се изправи. След това подпря ръце на кръста си, нахлузи пантофите и се отправи към вратата.

— Лягам си — каза им тя. — Лека нощ на всички.

— Лека нощ.

— Лека.

— Казвайте. Весело ли беше? Беше ли умопомрачително? — попита Том двамата, които се натискаха и разрошваха косите си, сякаш той не беше с тях.