Кармен Рийд - Много гот

Отключи външната врата и всички се заизкачваха към апартамента си на първия етаж. На тяхната врата бе закачен с червена панделка голям зелен венец, който го нямаше, когато бяха тръгнали.

— Какво е това? — попита изненадана тя. Явно тук имаше пръст Хари. Превъртя ключа и отвори вратата.

Холът бе осветен от ситни лампички, обсипали високото до коленете им борче, а по первазите горяха свещи.

— Какво се е случило? — Дени бе влязъл в стаята и тя бе усетила щастливо облекчение, щом забеляза удивлението по лицето му. На седем години момчето бе още прекалено малко, за да е обзето от истински цинизъм.

— Дядо Коледа е идвал! — Том се спусна напред, забравил за скришното си място зад краката й, откъдето надничаше.

— Мили Боже — възкликна Ив, почти толкова впечатлена, колкото и момчетата, защото стаята изглеждаше толкова красива, много по-вълшебна, отколкото бе предполагала, че може да стане. Свещите на первазите се отразяваха в стъклото и изглеждаха така, сякаш стотици светлини искряха в стаята.

— Има и елха — отбеляза Дени. — Не знаех, че той донася елхи!

— Може би е специално за нас — отвърна Ив. — Може да е чул, че не искаме, и да си е помислил: „Не може да бъде!“ — Момчетата се разсмяха.

— Но как е успял? Та ние нямаме комин… — Мислите на Дени бяха прекъснати от разумния въпрос на Том.

— Това нашите подаръци ли са? — зачуди се той, загледан към пакетите в златни и сребърни опаковки. — Вижте, бонбони — добави, когато видя купите с „Малтизърс“, „Куолити Стрийт“ и „Смартис“, оставени до пакетите.

Ив коленичи и погледна етикетите, които сама бе надписала с печатни букви, за да не познаят момчетата почерка й.

— Този е за Дени, този е за Дени, този е за Том… — Тя раздели подаръците, докато пред момчетата се образува по една малка купчинка от пакети, малки и средно големи, нищо много голямо.

— Тези трите са за мен! — Сега вече остана истински учудена, защото бе опаковала чифт евтини панталони за себе си и ролки за коса, за да не заподозрат нищо момчетата, но останалите два пакета в лъскава червена хартия бяха нови.

Остави ги на земята, за да види лицата на синовете си, когато отворят техните.

Дървена кутия, пълна с четиристотин малки, сложни строителни елемента за Дени. Стори й се, че той се зарадва истински. Имаше карти за игра, йойота, пистолети, водни балони, фенерче. На него всичко му хареса.

За Том имаше малък камион на пожарната, влакчета, джипове, крокодил с пружина, патета, пожарникарска каска и паяк, който скачаше, когато стиснеш помпичката към него.

Малкият грееше от възторг и опипваше всяко нещо най-внимателно, сякаш за да го направи завинаги свое.

— Може ли да изядем бонбоните? — попита той и малкото му личице се обърна към нея умолително, усмихнато така, че да разтопи сърцето й.

— Разбира се… е, не всичко. Нали трябва да останат и за утре.

И двамата загребаха колкото можаха, а след това тя качи купите на секцията.

— Ами твоите подаръци, мамо? — попита Дени.

— А, да, за малко да забравя.

Тя отвори най-тежкия пакет, извади две тумбести шишета скъп шампоан и балсам и гузно си помисли, че не бе купила на Хари дори една бутилка вино в знак на благодарност.

В следващия пакет се оказа коледна торта, украсена с половинки орехови ядки и череши.

— Иха — възкликна Дени. — Може ли да изядем по едно парче?

— Добре, да си отрежем по парче, да си направим какао и ще се отдадем на нощен гуляй. — За момент Ив бе готова да предложи да отворят пакетите, скрити под леглото й, за които смяташе утре сутринта да им каже, че са от нея. Но не, по-добре да отворят нов подарък, когато се събудят, пък и тази вечер нейните подаръци можеха да се загубят сред блясъка на другите.

Даде им пижамите да се обличат, докато млякото се затопли, а след това и тримата се пъхнаха в нейното легло.

Когато изядоха тортата и изпиха какаото, а очите на Том вече се затваряха, Дени се сгуши до нея и прошепна през сълзи:

— Искаше ми се да изпратя на татко картичка за Коледа, за да му кажа, че го обичам.

— О, Дени. — Прегърна го и го притисна до себе си. — Сигурна съм, че татко ти знае. — Как да не знае, че им бе разбил сърцата, мислеше си тя, обзета от ярост.

— Само че не му знаем адреса, нали? Затова не мога да му изпратя картичка. А той може да си помисли, че не го обичам.

Децата й бяха спрели да питат за баща си, но това съвсем не означаваше, че са престанали да мислят за него.

— Дени, татко ти знае къде живее дядо — каза му тя. — Можеше да ни пише много пъти или да се обади на дядо ти, за да ни поиска адреса, или да ни даде своя. Поради причина, която не разбирам, той замина сам за друга страна. Може би ти ни пише или ще се върне някой ден, а може и да не стане така. Наистина не знам. Единственото, което ние тримата можем да направим, е да се обичаме, да започнем новия си живот и да се постараем да сме щастливи. Никога няма да ви оставя с Том, никога, ама абсолютно никога, каквото и да става. — Тя го притисна до себе си и вдъхна сладката му миризма.