Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Сталиновата концепция беше, че противниците на Съветския съюз са Англия, Франция и Япония. Англия вижда в СССР заплаха за своята колониална империя, Япония — за властта си над Китай, Франция — за своето влияние в Европа. Същевременно Англия и Япония са главните съперници на Съединените щати на световния пазар. Победената Германия е враг на победителката — Франция.

От това следваше, че всички сложни проблеми са прости: Англия, Франция, Япония са едната страна, другата са СССР, САЩ, Германия. Сталин смяташе за свой голям талант способността да превръща сложното в просто.

Тази Сталинова концепция, оформила се още по време на Ваймарската република, Иван Григориевич смяташе за остаряла, а способността на Сталин да опростява всичко — за катастрофална. Идването на Хитлер на власт променя разположението на силите, прави германския проблем основен.

Литвинов очевидно споделяше мнението на Будягин, но не го показваше. Надяваше се, че времето ще промени позицията на Сталин. „Jaisser passer“ 9 9 Да върви, както си върви (фр.) — Б.пр. — каза той на Будягин.

Сталин не познаваше Европа, презираше партийните интелигенти-емигранти, надутите всезнайковци, омесени от същото тесто като западните работнически лидери с техните смокинги и фракове. Бе водил нелегален живот в Русия, бяха го пращали на заточение, беше бягал, беше се крил, а те си бяха живели в чужбина, в безопасност, бяха си чели книжчици, бяха пописвали, бяха ставали известни. На Петия конгрес на партията в Лондон той добре ги огледа отблизо.

Преди това Сталин бе излизал от Русия само до Тамерфорс и до Стокхолм. Но онези конгреси не можеха дори да се сравняват с Лондонския, където се бяха събрали над триста делегати: болшевики, меншевики, бундовци, полски и латишки социалдемократи. За пръв и единствен път Сталин видя столицата на една държава от световна величина, град, какъвто не бе познавал, капиталистическия Вавилон, крепост на буржоазната демокрация. Сред невъзмутимите хора, израсли в неразбираеми, чужди традиции, той, нали не знаеше езика, чувствуваше своята потискаща незабележимост, отгоре на всичко си изгуби шала, този април в Лондон беше студен, тръгнаха с Литвинов да купуват нов, но дълго не можаха да изберат, острата вълна му боцкаше на врата. Купиха най-мекия скъп шал, но въпреки това Сталин капризничеше, въртеше глава и хулеше англичаните. В района на доковете Литвинов го остави за малко сам, а когато се върна, настръхнали докери вече бяха наобиколили Сталин: може би го бяха попитали нещо, а той не бе отговорил, нали не знаеше езика. Литвинов, човек смел и говорещ английски като кореняк лондончанин, пропъди докерите.

По-късно Литвинов разказа на Будягин за шала, но за докерите никога не продума. Сталин не би му го простил: слаб и хилав от дете, той беше болезнено чувствителен към всичко, което поставяше под съмнение неговата физическа сила и смелост — душевно състояние, което прерасна в мнителност.

Още при заточението бе казвал на Будягин: на грубостта трябва да се противопоставя още по-голяма грубост — хората я възприемат като сила.

Една от дългите им зимни вечери Сталин сам разказа на Будягин за случая с докерите: ето на, взели го за индус, искали да го набият, но той им разкрасил физиономиите и те избягали. Сталин много обичаше израза „разкрасявам физиономията“.

— Ей това представлява прехвалената английска работническа класа — каза Сталин, — същите колонизатори като господарите си.

Повече от година Будягин настоява Сталин да го приеме, смяташе, че е длъжен да му съобщи мнението си. Знаеше, че е трудно да разубедиш за нещо Сталин, този човек лесно се отричаше от симпатиите си, но от антипатиите — никога. Ала същевременно знаеше, че Сталин се страхува от евентуална война.

Сега Будягин разбираше, че опитът му е обречен на неуспех. Времето не бе променило позициите на Сталин, времето бе променило самия него. Сега бе убеден в своята непогрешимост повече от когато и да било. Иван Григориевич ясно съзнаваше как ще свърши всичко, ако захване да му противоречи.

Будягин тръгна за Кремъл не по Воздвиженка, откъдето минаваше обикновено, а по улица „Херцен“, пресече площада при Манежа и покрай оградата на Александровската градина стигна до Троицките врати, удължи пътя си с няколко минути, искаше по-съсредоточено да обмисли предстоящия разговор, а може би и да поотдалечи срещата, която, той предчувстваше, щеше да изиграе решаваща роля в съдбата му.