Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Иван Григориевич никога не бе участвувал във вътрешнопартийни разпри. Ала не се включи и в общия хор, не славословеше. Това беше достатъчно за Сталин.

Будягин стана революционер не защото се бе стремил към по-добър живот, семейството му беше сравнително заможно: и баща му, и братята, и той самият — всички бяха квалифицирани ковачи в Мотовилихинския завод. Мотовилихинският завод беше държавен и бе прочут като един от най-мощните в страната, казваха, че неговият петдесеттонен чук е най-големият в света. Самата Мотовилиха, разположена на левия бряг на Кама, на магистралната железопътна линия, беше промишлено и търговско предградие на Перм, трудово, заможно и сравнително трезво селище.

Николай Гаврилович Славянов, създателят на дъговото електрозаваряване, забеляза способния млад работник и го привлече към първите електрозаваръчни работи. Допирът до прогресивната за онова време техника, до нейни блестящи представители възпламеняваше мислите. Будягин влезе във връзка със социалдемократите, те бяха много сред заводската интелигенция и в града сред политическите заточеници. Иван Григориевич сигурно също щеше да остане редови социалдемократ. Той се записа в общообразователните курсове при Томския технологически институт, които даваха зрелостно свидетелство и право за постъпване в института. Професионален революционер го направи Първата руска революция. През декември 1905 година той участвува във всеобщата политическа стачка, после във въоръжените схватки с войската. Арестуваха го и го екстернираха в Нарим.

Всичко беше ясно, докато Будягин се бореше срещу самодържавието. Революцията също беше ясна — крайната цел на тяхната борба, победата на тяхната идея. Крайностите бяха неизбежни — яростта на народа се стовари върху вековните потисници, революцията се защитаваше.

Гражданската война свърши, всяко нещо намери мястото си. Непът означаваше не само нова икономическа политика. Зараждаше се нов начин на живот.

Онова, за което Ленин бе казал, че е „сериозно и задълго“, продължи съвсем кратко време. Сталин ликвидира непа, като при това твърдеше, че следва заветите на Ленин. Той обичаше да се кълне в името на Ленин, да се позовава на него. Вярно, още в Сибир бе казвал на Иван Григориевич, че Ленин не познава достатъчно Русия, затова е издигнал лозунга за национализация на земята, който няма да бъде последван от селячеството. А в Царицин пак той внушаваше лично на него, на Будягин, че Ленин не разбира твърде от военни работи. Ала Сталин винаги бе осъзнавал значението на Ленин, неговата роля в партията, затова никога не му бе опонирал открито. Когато в крайна сметка излизаше, че Ленин е прав, а той винаги излизаше прав, Сталин се обявяваше за негов съмишленик, провеждащ без колебание политиката му. И сега на всяка крачка се кълне в Ленин, представя се едва ли не за инициатор и вдъхновител на Лениновите решения. Обаче вместо социалистическа демокрация, към която винаги се бе стремил Ленин, Сталин създаде съвсем друг режим.

Нищо не се бе променило в малкия апартамент на Сталин от деня, когато Иван Григориевич бе идвал тук за последен път.

Сталин беше сам, седеше до масата в трапезарията. На масата имаше бутилка атенско вино, чаши, плодове във фруктиера, две бутилки минерална вода, разтворена книга. Сталин и вкъщи стоеше с полувоенен костюм, с панталон, прибран в червени сахтиянени ботуши с малинови орнаменти.

Той извърна глава. Бузите и брадичката му закриваха бялата ивица на якичката, куртката се издуваше на корема му. Ниското чело, познатите следи от сипаница, меката красива ръка. Будягин разбираше, че тази е последната им среща.

Сталин бавно стана, не подаде ръка, продължаваше втренчено да гледа Будягин. Беше по-нисък, но гледаше не отдолу, дори не направо, а сякаш през тежките си сведени клепачи.

Иван Григориевич очакваше, че Сталин ще го покани да седне и ще го освободи от неудобното положение.

Сталин кимна към прозореца.

— Плюят ли ме там?

Той питаше не за страната, откъдето бе пристигнал Будягин, не и за страната, в която се намираха сега, а за целия свят, за цялото човечество, за всичко отвъд прозореца: у неумолимия азиатски бог се бе пробудил самотният заточен грузинец в сибирската селска къща. Само че зад прозореца беше не затънтената тайга, а огромната, покорна на волята му страна.

Задава този въпрос след триумфа си на конгреса, все така на никого не вярва. И иска за пореден път да се убеди, че е прав в недоверието си, в своите подозрения, още веднъж да провери какво представлява Будягин и хората като Будягин. Вече се е настроил срещу него, не се усмихна, не го попита за семейството, не припомни дори с намек за предишните им отношения.