Анатолий Рибаков: Трийсет и пета и други години

В определения ден пощата не дойде. Не дойде и след седмица. Но шейната от Кежма идваше при Федка, продавача, докарваше нещо.

Саша отиде в дюкяна. Федя не отваряше вратата, пускаше купувачите през задния вход, през складчето.

— Стока ли ти докараха?

— Докараха едно-друго.

— А поща няма, не знаеш ли нещо?

— Де да знам. Да ти пиша нещо на вересия?

— Няма нужда, благодаря.

Саша се отби у Всеволод Сергеевич. Той лежеше на кревата, завит с барчатката на хазяите — дълга до петите полушубка, набрана на кръста.

— Да не сте болен?

— Здрав съм.

— Ами защо лежите?

— Че какво да правя?

— Защо не идва пощата?

— Пощата ли? Поща ви се дощя, а? Сега ще ви поднесат друга поща.

— Не разбирам.

— Не разбирате… А какво става в страната разбирате ли? Врагове на работническата класа убиха другаря Киров, а вие искате редовно да доставят пощата на тези врагове. Как я мислите тая, Саша?! Властите трябва да се подготвят, разбирате ли, да се подготвят за отразяване на удара. И да ударят така, че цялата Рус да потрепери. Та друг път ония да знаят как се убиват вождове на работническата класа, враговете на работническата класа, чиито личности още се изясняват, да не смеят да пращат убийци, чиито личности също още се изясняват. А вие в периода на всеобщо изясняване на личностите на убийците и техните ръководители, в периода на подготовка за съкрушителния ответен удар, вие, видите ли, чакате писма, за вестничета сте се затъжили. Какви ти писма до враговете на работническата класа? Та да се наговорят как да избегнат възмездието за извършеното убийство? Какви ти вестници? Та да се ориентират в събитията и да знаят как да маневрират? Не, драги, такава възможност няма да ви се предостави. Благодарете се, че не ви закачат, не ви карат в тоя студ да биете път до Красноярск.

— Я стига — засмя се Саша, — не ме плашете и най-важното, не плашете себе си.

Всеволод Сергеевич се надигна, седна на кревата, втренчи се в Саша.

— Аз да ви плаша? Обратното, успокоявам ви. Откога не сте виждали Каюров?

— Каюров ли? Тия дни го срещнах на улицата.

— Вече няма да го срещате.

Саша го погледна въпросително.

— Да, да — повтори Всеволод Сергеевич, — тази нощ го откараха.

— През нощта ли?

— Ами кажи-речи. Призори… Преди три часа дойде талига, нахвърляха му парцалките вътре и го откараха.

— Никой не е видял — слисано издума Саша.

— То се знае. Дори кучета не излаяха. Всички спяха. Та такива работи. Спомняте ли си своя спътник Володя Квачадзе?

— Разбира се.

— А, него пък го откарали под конвой в Красноярск. И всичките му съмишленици и от Ангара, и от Чуна. И всички от Голтявино, нали ги познавате — Мария Фьодоровна, бившата есерка, Анатолий Георгиевич, бившия анархист, и онази хубавелка… Фрида. Прибират всички. Скоро ще дойде и нашият ред.

— Нима са ги откарали?

— Саша! Познавате ме не от вчера, пък и един наш ден дори началството понякога го смята за три. Не съм жена, не съм клюкар, не съм разпространител на слухове. Казвам само онова, което знам със сигурност. Всички, които ви споменах, и много други вече са откарани в Красноярск. Да сте срещали в Кежма една старица, заточеницата Елизавета Петровна Самсонова?

— Да, познавам я.

На нея Саша бе предал пари от Мария Фьодоровна — двайсет и пет рубли.

— Та и тази бабичка са откарали, а тя между другото е на седемдесет и две години.

Саша сви рамене.

— Младите както и да е — Володя, Фрида, мен, дори вас — разбираемо е да ни пратят в лагер, все пак безплатна работна сила. Но бабичка на седемдесет и две години — та тя няма да стигне жива до Красноярск, ще умре по пътя.

— Е, и какво от това? Кой се интересува, кой се трогва? Чудя ви се, Саша, честна дума. Предписана е определена акция: заточените с еди-какви си параграфи и присъди незабавно да се етапират в Красноярск. Да не си мислите, че местният изпълнител, някакъв си пълномощник, ще вземе да се тръшка: стара, болна, да я съжалиш… Ами че онези ще го разстрелят за неизпълнение на заповед. А така — изпратил я е, изпълнил е заповедта. Ако умре по пътя — не е негова работа, той не отговаря за това. А довлекат ли я жива до Красноярск, ще й притурят още 5 годинки лагери и пак по етапен ред — довлекат ли я, хубаво, не я ли довлекат, ще я отметнат в списъците и толкоз. Щом сметката излиза — всичко е наред. В списъците фигурира — жив ли, мъртъв ли, няма значение — фигурира. Умре ли, отмятаме го, намаляваме общия брой и ето ви я аритметиката. С една дума за вас, Саша, не знам, вие сте дребна риба, но за мен, за Михаил Михайлович, които според тях сме рецидивисти, за нас, както се пее в песента, „ще дойде срок определен“!