Анатолий Рибаков: Трийсет и пета и други години

Може би като е написала „Колко ми се иска да зная какво правиш сега?“, тя е проявила повече смелост, повече решителност, а може и той да си го бе измислил, просто е искала да му вдъхне кураж: добро момиче, с добро сърце.

„Живея, работя, скучая… Чакаме те.“ Разбира се, зад тези думи все пак се крие нещо… Както и да е, той очакваше с вълнение и тези нейни кратки бележчици. Твърдата увереност на Варя в бъдещето обнадеждаваше и него.

Писмата на майка му бяха спокойни по тон, но нещо в тях го безпокоеше. В едно от тях тя му пишеше за леля Вера: „Вера се прибра от вилата, макар че там чудесно може да се живее и през зимата. Не иска да се блъска с дърва, с печка.“ В това съобщение нямаше нищо особено. Но и в следващото отново пишеше: „Вера зазими вилата.“ Какво ли може да означава това? Защо го споменава два пъти? От разсеяност ли? Да не се е случило нещо с леля Вера или с мъжа й, или с децата им, братовчеда или братовчедката? Той писа на майка си: „Как са със здравето леля Вера, чичо Володя (така се казваше мъжът й), Светлана, Валера (децата им). Къде са, как са?“

Трябва да успокои майка си. В същото писмо я помоли да потърси из чекмеджетата на бюрото студентската и шофьорската му книжка (при обиска не ги прибраха) и ако ги намери, да ги запази, докато той се върне — ще му потрябват. Написа това единствено за да я успокои, да я увери в скорошното си завръщане, да укрепи у нея надеждата, че ще го освободят. Самият той не се надяваше, че ще го освободят. Помоли я също да му изпрати някои книги за Великата френска революция от домашната му библиотека. В училище той задълбочено бе изучавал нейната история, интересуваше се и когато завърши, събираше книги, тъгуваше за тях, искаше му се да ги прочете отново. Писа й също, че работи на строеж на млекоферма, че работата е приятна, плащат добре, парите му стигат за храна и квартира, тъй че не е нужно да му праща.

Дълго писа писмото. Дори старата от печката му каза:

— Защо си вадиш очите? Постилай си, па лягай.

— Утре заминава пощата — отговори Саша, — трябва да го допиша.

Легна късно и се събуди, когато Сава Лукич вече закусваше.

— Аз ей-сегичка, Лукич!

Бързо се облече, уми се, седна да хапне от пържените яйца — те бяха вече на масата.

Старецът излезе на двора.

— Ти отивай — каза след него Саша, — ще те настигна, ще потичам.

Сава Лукич се върна веднага.

— Шейна с милиция…

— У нас ли идват?

— Знам ли?

Никакъв багаж не си е събрал, не е готов. Саша понечи да се върне за писмата — не искаше да ги докосват чужди ръце, но нямаше да успее да се приготви. Добре де, нека дойдат, ще почакат, къде ще се дянат.

Ето това е. Свършва животът му на Ангара. Къде ли, в кой ли лагер ще продължи сега? Сигурно вече никога не ще види майка си, баща си, Варя.

Извади цигара от пакета, запали. Погледна през прозореца — стъклото беше заскрежено, нищо не се виждаше. Ослуша се. Не се чуваше и скърцане на плазове.

Тропна се вратничката. Отвори се вратата — върна се Сава Лукич.

— Размина ти се, Саня — той се прекръсти, — слава тебе, господи.

— Накъде отидоха?

— Свърнаха зад оня ъгъл.

„Оня“ означаваше втория ъгъл, на първия казваха „тоя“.

— У кого ли отиват? Сигурно у Маслов.

— Лукич, аз ще отскоча дотам, после ще дойда на работа.

— Върви, върви — каза старецът, — не се притеснявай, ще се оправим.

Шейната чакаше пред къщата, в която живееше Маслов. Тук бяха и Всеволод Сергеевич и Пьотр Кузмич.

Саша тъкмо бе приближил, когато на вратата се показа Михаил Михайлович Маслов с куфар в ръка и раница на гърба. Кога бе успял да се приготви? Нима е живял с подреден куфар?

Пред Маслов крачеше милиционер с пушка, следваше го друг — висок изправен младеж с презрително свити устни, също с пушка.

Маслов сложи куфара в шейната, свали раницата от гърба си, сложи и нея вътре.

След това се обърна към Всеволод Сергеевич. Прегърнаха се, целунаха се. И с Пьотр Кузмич се прегърнаха и разцелуваха. На Саша подаде ръка. Саша я стисна, вгледа се в очите на Михаил Михайлович.

После го попита:

— Михаил Михайлович! Не искате ли да съобщите нещо на Олга Степановна?

— Всеволод Сергеевич има адреса й, той ще й пише.

Помисли малко и добави:

— Благодаря ви, че се сетихте…

Саша отиде на строежа. Върху долната рамка селяните поставяха през два метра греди, така отделяха места за всяко добиче. Поставяха ги на „шип“, за да бъде конструкцията здрава. По цялата дължина на подпорките издялкваха длабове, в тях хоризонтално се наместваха гредите, образуващи стените.