Анатолий Рибаков: Трийсет и пета и други години

Красива, изпипана работа. Саша не можеше да се начуди как се правеше всичко това с такива простички инструменти: брадва, трион и ножовка, длета — широко и тясно, ренде, гладич, руканче; как се постига такава точност с помощта на отвес, терзия, просто водно равнило.

И той би могъл да върши тази работа, но днес закъсня и пак го накараха да дялка греда за горната рамка.

— Изпрати ли другаря си? — попита го Сава Лукич.

— Изпратих го.

— Къде ще го водят? — попита един мургав сух селянин с гърбав нос, Степан Тимофеевич.

— Кой знае — отговори Саша.

— Може да му е изтекла присъдата — каза Сава Лукич.

— На свобода, викаш? — ухили се Степан Тимофеевич. — На свобода не откарват с милиционер.

— Хората в Кежма разправят — убили някакво началство, във вестниците пишело — обади се друг селянин, и той се казваше Степан, но не Тимофеевич, а Лукянович, — убил го някакъв трокцист, дето са против колхозите, дето искат тия колхози да ги разтурят.

— Амчи то как сигинка да ги разтурят — кисело се позасмя Степан Тимофеевич, — кво ще раздават? Кво ще ни върнат? Всичко попиляха…

— Я стига — Сава Лукич боязливо се озърна, — ти недей много таквоз…

— Кво недей много?!

— Ми туй, че всичко, начи, е от бога — каза Сава Лукич, — както е наредил господ бог, тъй си върви.

— Бог, та бог, все бог ви е виновен — злъчно отговори Степан Тимофеевич, — къде е тя, вашта църква? Бог нищо няма да стори вместо тебе, бог ще ти построи ли ей тоя краварник? Затриваме кравите, пък краварник строим.

— Ти пък недей да строиш — обади се трети селянин, Евсей, Саша не знаеше бащиното му име, всички му казваха просто Евсей, понякога добавяха неприлична рима.

— Ами къде да се махна оттука? — злобно отвърна Степан Тимофеевич. — Ей тия — той посочи Саша — ще си излежат присъдите и пайдос, където им видят очите. Пък за нас, селянията, нанийде няма път. Нали сме без пашапорти. Държат ни на едно място — стой и не мърдай! И на туй му викат свобода!

— Каква змия те ухапа сега?! — прекъсна го Сава Лукич. — Чуе ли те някой, ще се раздрънка, знаеш ли какво ще ти се случи?

— Знам — мрачно отговори Степан Тимофеевич, — затуй гинем я, щото мълчим, гаче са ни отсекли езиците.

— Ние трябва да си гледаме нашта работа, цяла сутрин бъбрим.

Наистина наближаваше пладне. И те пак се захванаха за работа.

Саша разбираше: хората искат да си поприказват, пък и защо да не си поприказват, но, види се, Саша им пречи — чужд човек е, а те вече знаят, че пред чужд човек е по-добре да си държиш езика зад зъбите… Тъжна картина…

Подир седмица-две извикаха в Кежма Пьотр Кузмич… Милиционери не дойдоха, просто наредиха чрез селсъвета: да се яви на еди-коя си дата.

— Може пък да ме пускат, а, момчета? — надничаше той в очите на Саша и Всеволод Сергеевич, търсеше съчувствие, подкрепа. — Щото моята присъда изтече още през ноември.

— Ами защо стояхте, щом е свършила? — попита Саша. — Защо не напомнихте?

Пьотр Кузмич поклати глава.

— Опасно е да се напомня, Александър Павловия, напомниш ли, току-виж, ти лепнали нова присъда… Нали не ме откараха като Михаил Михайлович. И не съм осъден за политически деяния.

— Не бил за политически! — позасмя се Всеволод Сергеевич. — Икономическа контрареволюция — и тоя член си го бива.

— Да, ама икономическа — възрази Пьотр Кузмич, — не е политическа.

— Добре де — прекъсна го Всеволод Сергеевич, — вървете в Кежма — ще разберете за какво и после ще ни кажете.

Когато Пьотр Кузмич замина За Кежма, Всеволод Сергеевич каза на Саша:

— Пък може и да го пуснат — това е една бюрократична машина… Има го в картотеката, присъдата му е изтекла, няма никакви разпореждания. Вярно, сега, след процеса за Киров… Впрочем един дявол знае, ще видим!

Привечер Пьотр Кузмич се върна радостен, възбуден. Освободен е! Показа им документа. „Във връзка с изтичане срока на присъдата… остава под действието на т. II от Постановлението на СНК 2 2 Съвет на народните комисари (1917–1946). — Б.пр. за паспортната система.“ Тоест минус — не може да живее в големите градове.

— Че за какво ми са големите градове — бъбреше възбудено Пьотр Кузмич, — хич не са ми потрябвали големите градове. Роден съм и раснах в Стари Оскол, там са жена ми, дъщерите, роднините. Там ще си живея.

— Имате ли пари за път? — попита Саша.

— Ще стигна някак… До Кежма съм се разбрал с пощаджията, ще ми качи само багажа — десетачка. Билетът до Стари Оскол, мисля, ще е 25–30 рубли. Изобщо една петдесетачка ме оправя. Намират ми се толкова.