Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Ами храна…

Пьотр Кузмич махна с ръка.

— Няма да умра от глад. Хазяйката ще ми насуши сухари, ще даде веяна рибка, яйчица, по гарите врялата вода е безплатна… Не се тревожете, ще стигна.

На другия ден Пьотр Кузмич замина с попътна колхозна талига за Кежма. На сбогуване със Саша, с Всеволод Сергеевич поизхлипа — срамуваше се от късмета си.

— Ще даде господ и вие да се оправите.

— Ще даде, ще даде — с гальовна насмешка повтори Всеволод Сергеевич, — живейте си там спокойно, с дюкяни не се занимавайте!

— Какво приказвате, Всеволод Сергеевич — старецът чак отскочи от уплаха, — какви ти дюкяни в днешно време. Продавач да ме вземат, пак ще съм благодарен!

— По-добре станете пазач — каза Всеволод Сергеевич.

— Защо пък?

— По-спокойно е. В магазина има материална отговорност, за най-малкото нещо може да се заядат. А като пазач — седиш си в шубата на топличко…

— Е, ама и вие, Всеволод Сергеевич, как може? Аз тая работа си я знам от дете, все може и от мене да има полза.

Изрече последните думи вече от шейната… Коларят дръпна поводите, конете потеглиха.

— Прощавайте, господ здраве да ви дава — извика Пьотр Кузмич.

— Тоя човек нищо не е разбрал — мрачно проговори Всеволод Сергеевич.

Освобождаването на Пьотр Кузмич малко повдигна настроението. Освен това скоро пристигна вест: в село Заимка поради изтичане на наказанието бил освободен отец Василий. Значи не е всеобща акция, а частична, не вземат всички поред, а само някои.

Ала седмица по-късно при краварника дотича едно момиченце, спря пред Саша и каза:

— Севолод Сергеич те вика.

Момиченцето беше дъщеря на хазяина на Всеволод Сергеевич. Саша веднага разбра: откарват някъде Всеволод Сергеевич.

Завари го бодър, енергичен, събираше си багажа. Досега го бе измъчвала неизвестност, очакване, сега всичко бе решено — отново на път; вече със сигурност знаеше какво го очаква; за онова, което го очаква, са нужни сили, трябва да бъде готов за всичко.

— Наредиха ви да се явите ли? — попита Саша.

— Има ли значение?! Ще дойдат да ме вземат от Кежма. А в Кежма — кратко, но очевидно последно пътуване до Красноярск. Вие не попаднахте в тази група — това вдъхва надежда. Впрочем ще има още много групи, Саша, тъй че бъдете готов за всичко… Виждате, Лидия Григориевна Звягуро не я взеха сега, а ако съдим по характера на сегашните събития, би трябвало при всички случаи да я вземат — виждате, не я закачат. Значи много неща тепърва предстоят. А това ви го подарявам — добави Всеволод Сергеевич и посочи купчинка книги, — знам, че не обичате кой знае колко философията, но тук има интересни книжки, а да ги мъкна със себе си… Пък и без това ще ми ги вземат… Ако откарат и вас, оставете ги на някого, в краен случай ги хвърлете.

— Благодаря — каза Саша, — имате ли нужда от нещо за из път?

— Мисля, че всичко си имам.

— Нищо си нямате — възрази Саша, — топло бельо нямате, нали?

— Не съм свикнал с вълнено, нося обикновено. Пък и зимата свършва.

— Егерско нямам, но имам ватирано — два ката. И вълнени чорапи.

— Достатъчно е.

— Имам и един пуловер в повече, ще го вземете ли?

— Саша, не ми давайте нищо… Криминалните ще ми вземат всичко.

— До Красноярск няма да ви го вземат… Видях ръкавиците ви, с тях човек може само по Невския проспект да се разхожда.

— Не, ръкавиците ми все още ги бива…

— Ще ви дам верхонки, хубави ръкавици от лос, като ги сложите върху вашите, купешките — ще ви топлят. Обуща?

— Обущата ми са чудесни, ето вижте, подшити валенки. Достатъчно, Саша. Всичко си имам. Само пари нямам. Но сега държавата ме поема на своя издръжка.

— И все пак откъде знаете, че ще дойдат да ви вземат?

— Знам — кратко отговори Всеволод Сергеевич. Не че се страхуваше от Саша, имаше му доверие, но не назоваваше имена: тук животът е такъв — не бива да се назовават имена.

Багажът на Всеволод Сергеевич излезе малко — една добре натъпкана раница.

— Ето, готов съм.

Всеволод Сергеевич приседна на пейката.

— Искам да ви кажа нещо на сбогуване, Саша. Мъчно ми е, че ще се разделим с вас, истина ви казвам, обикнах ви. Вярно, както казват сега, ние сме от различни страни на барикадата, но аз ви обичам и ви уважавам. Уважавам всички не защото не се отрекохте от вярата си — много са такива като вас. Но вашата вяра не прилича на вярата на другите — в нея има нещо човешко, в нея няма класова, партийна ограниченост. Може би сам не го съзнавате, но вие извеждате вярата си оттам, откъдето са изведени всички правдиви човешки идеали. И аз много ценя тази ваша черга. Но съм по-възрастен, по-опитен от вас. Не ставайте идеалист. Стойте по-близо до живота. Инак животът ще ви унищожи или — което е по-страшно — ще ви прекърши, а тогава… Простете ми, ще бъда прям: идеалистите понякога се превръщат в светци, но по-често — в тирани и в пазители на тиранията… Колко злини по земята се прикриват зад високи идеали, колко долни постъпки се оправдават с тях. Нали не ми се сърдите?