Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Наистина, мярна му се и една неприятна мисъл: може пък това да е пак от тяхната интелигентщина?… Каквото и да са имали в миналото, в трудна минута трябва да се притече на помощ, да прояви внимание, съчувствие. Така правят приличните хора, нали те са прилични хора… Никой не дойде да го види, а тя дойде.

Само Александър Фьодорович Вутковски се обадил по телефона, питал за здравето му, но той е началник, редно е да проявява загриженост за подчинените си. Вярно, и майка му идва, но това не се брои… Донесе разни глупости, изпекла млинове, глупачката, поне да беше попитала лекаря какво бива и какво не бива да яде. А на него тук нищо не му трябва, хранят добре, знаят как да те хранят, все пак е централната болница на НКВД… А Лена, нали си е интелигенция: мандарини, портокали — не храна, не млин с елдена каша, а знак на внимание.

И все пак не, не е дошла от приличие! Не може да го забрави. Такива като нея не забравят. И такива като него не могат да бъдат забравени. Не е някой лигльо. Мъж е!

Ала сега Шарок не чувствуваше онази гордост, радост, ликуване, които бе изпитал след първото им сдобряване миналото лято в Серебряний бор. Задоволство — да! Именно задоволство. Все пак приятно е.

— Напишете отговор — каза сестрата.

— Трудно ми е да пиша… Нека влезе за две минути.

— В стаята не може. Когато ви привдигнат и започнете да ходите, ще излезете в коридора, имаме едно салонче за посетители. Потърпете. След ден-два ще можете да ставате.

На обратната страна на Ленината бележка Юра написа:

„Леночка, благодаря за плодовете. Нищо не ми трябва, всичко имам, не се тревожи. Искам да те видя. След два дена ще ми разрешат да ставам, ще изляза при тебе. Ела…“

Помисли и добави: „Целувам те.“

След два дена разрешиха на Юра да става, същия ден дойде Лена.

Седнаха в малкия хол близо до стаята на Юра. Лена бе наметнала бяла престилка, вързалките й висяха свободно, под престилката син костюм, бяла блузка, на краката високи боти, стегнали пълните й силни крака. Никога не бе могъл да гледа равнодушно краката й, вълнуваше го и ароматът на нейния парфюм… Красива, здрава, грее, а той — с грозен ватиран халат, под халата долно бельо, на голите нозе чехли, небръснат.

— Позна ме — кисело се позасмя Шарок, — ама сигурно приличам на мъртвец?

— Не преувеличавай — усмихна се Лена, — малко си блед, това е естествено, когато си в болница. Колко ще те държат тук?

— Две-три седмици.

— Не тъгувай, аз ще идвам.

Добра жена е все пак! Чужда е, но си я бива, става за работа! Добра, нежна, обича го, той го вижда, отново е готова на всичко заради него и все пак има помежду им някаква точка на отблъскване, така ли му се викаше по научному?

Именно нейната доброта, нежност, порядъчност, деликатност, всичко, което е толкова приятно у нея, е противопоказно нему — той не може да бъде откровен с нея, не може да бъде такъв, какъвто е в действителност.

С Вика, уличницата, осведомителката, можеше да бъде откровен, вярно, ако не беше доносница, а, да речем, просто негова жена. С нея би могъл да си говори открито, да си каже и майчиното мляко, без разните тинтири-минтири — при това и ще те разбере, и добър съвет ще ти даде.

А с Лена не може така. Трябва да се нагажда към нейните представи за морал и нравственост. А какъв морал, каква нравственост може да има в неговата работа, в неговия живот, пък и съществуват ли те изобщо?

Какви са моралът, нравствеността на баща й, уважаемия Иван Григориевич Будягин? Колко хора е изпоразстрелял като председател на губернска ЧК? От какъв морал и от каква нравственост се е ръководил, когато е пращал хората на онзи свят? От интересите на пролетариата ли? Ами кой е определил тези интереси? Партията? Ленин?

Прекрасно. И той, Шарок, се ръководи от интересите на пролетариата, само с тази разлика, че днес ги определя сегашният вожд на партията — другарят Сталин. Но е безсмислено да обяснява всичко това на Лена. Той трябва да говори за хората, така както говори тя — с уважение, за преследваните също както говори тя — със съчувствие. Веднъж каза нещо наопаки — тя не възрази, но го погледна уплашено, развали му настроението.

В леглото е пламенна, покорна, привлича те, не можеш да се откъснеш. Дума да няма, така си е, но нали човек трябва и да си поговори с някого… Каква полза, че се влачи при него в болницата всеки ден?

Да можеше да излее пред нея всичко, което го вълнуваше, да потъгуват заедно за проваленото заминаване за Ленинград, да помислят кого ли от колегите са пратили на негово място в групата на Запорожец, щом излезе, той, разбира се, ще научи и това. Но Дяков може и да изхитрува, да не му каже името… А пък ако работата не е спешна, Запорожец може и да го дочака, да каже в Москва: „Не искам никой друг, само Шарок.“