Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

А вместо това бъбрят за някакви глупости, не му е интересно, не казва каквото мисли и така както го мисли, нагажда се към нея, непрекъснато е нащрек — да не би да изтърве неподходяща дума и да види уплашените й очи — това унижаваше и потискаше Шарок. Но и не му се късаше с нея…

Изписаха Шарок от болницата и срещите им, макар и редки, се възобновиха.

Юра работеше нощем, Лена — денем. Пък и нямаше къде да се срещат: квартирата на Дяковата Ребека отпадна, стига му провалът с Вика. Веднъж-дваж отидоха във вилата на Лена в Серебряний бор, зиме вилата се отопляваше, но в почивните дни все идваше някой, а и през ваканцията там живееше Владлен, караше ски.

Веднъж Юра й звънна вечерта от службата. Тя се зарадва, попита как върви работата му.

— Капнал съм, разправях се тука с един кучи син.

Естествено тя веднага се умълча. Чистофайница. Принцеса. Нетактично съм се изразил, видите ли, такива думи не са за техните уши. Та той е просто изцеден, не може да претегля всяка своя фраза.

— Добре де, не мисли за нашите грижи. Кажи ти как си.

— Нищо особено, всичко си е, както преди.

— Обадих ти се просто така — каза Шарок, — отдавна не бях чувал гласа ти. Как ще прекараме първомайските празници?

— А ти колко свободни дни имаш?

— Два.

— И аз два. Хайде да отидем някъде.

— Къде?

— Ще измислим… Дотогава има цели три седмици.

— Готово — каза Шарок, — хайде мисли.

Бяха два упоителни дни. Специален автобус ги закара в един инак недостъпен санаториум за научни работници в Подмосковието.

— Как намери карти? — попита Юра.

Лена отговори уклончиво:

— Има ли значение.

Но когато тя подаваше картите на администратора, Юра видя, че са на името на Будягин. Ясно, татенцето се е поразтичало заради щерката.

Домът беше разкошен, но наоколо нямаше нито една позната физиономия, а Лена си разменяше поздрави с много хора. Каза на Юра няколко имена — учени, сред тях има и академици, дошли с жените и децата си да прекарат двата дни на първомайските празници.

Дадоха им малка стая, прозорците гледаха към брезова горичка. Клоните на дърветата още бяха голи, но вече ги обвиваше едва забележимо светлозелено облаче, значи щяха всеки момент да се разлистят.

— Само напролет стволовете на брезите са толкова бели — Лена погледна Юра, — не си ли забелязвал?

Не, той не беше забелязвал.

— Вече дори не си спомням кога за последен път съм бил извън града.

Изпод ланшната шума се подаваше млада тревичка, дните бяха чудни, слънчеви, топли, но гората още не бе изсъхнала, под краката жвакаше вода и пътечките бяха влажни. Всички ходеха без палта, по костюми, жените запрятаха ръкавите на роклите си — красиви, гледани, породисти жени.

Играеше се волейбол, крикет, Шарок за пръв път виждаше крикет, старомодна игра, напушваше го смях, като гледаше как солидни академици и охранени дами яростно спорят и се карат заради някакви неясни за Юра правила: докоснал ли си с ръка топката или не си, минал ли си вратата или не си. Наблюдаващите също се намесваха в тези спорове, а играчите учтиво, но твърдо и дори язвително молеха да не им се пречи.

Изобщо на крикетната площадка беше доста забавно. Юра гледаше как играе Лена, усмихваше й се, когато очите им се срещаха.

Наглед толкова далеч от спорта, едра, тромава, тя, както Юра се бе убедил в Серебряний бор, чудесно плуваше, тук добре играеше крикет, играеше и волейбол. Браво, значи е и спортно женче. Тя беше весела, спокойна, очите й блестяха, беше внимателна с Юра.

Трябваше да си тръгнат вечерта на втория ден. Следобеда полегнаха… И когато дойде време да стават, легнала на ръката му, тя попита:

— Хубаво беше тук, нали?

— Да, не беше лошо — отвърна той в полудрямка.

— А ние с тебе се разделяме, Юра — каза тя спокойно. И на Юра дори му се стори, че се усмихна.

Не можа да схване отведнъж какво означават думите й.

— Не те разбирам.

— Казвам, че се разделяме с тебе, Юра, и този път завинаги.

— Защо така изведнъж?

— Не е изведнъж. Не съм го решила днес. Но исках да се разделим с добро, дори щастливо.

— И затова ли ме доведе тук?

— Затова.

— Какво пък, красиво, елегантно, екстра класа. Тъй да се рече, кралицата отстранява своя фаворит. И все пак ще ми се да зная причината.

— Причината? — Тя отметна глава, легна по гръб, сложи ръце под главата си. — Има ли смисъл да определяме причината… Ние вече не сме деца, не сме млади влюбени. Такива срещи по телефонно повикване вече не са за нас… Не, да не си помислиш, че казвам това като желание да се оженим.