Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Саша се засмя.

— Какво говорите, Всеволод Сергеевич! Може ли човек да се сърди заради нечии разсъждения? И с вашата теория нямам намерение да споря. И за бъдещето си ме мога да гарантирам. Ще ви кажа само едно: аз живея на земята, земен човек съм. Именно затова не съм идеалист, както вие го разбирате. Аз съм идеалист, както сам разбирам това понятие: Смятам, че човек трябва да изповядва някакви идеи, но идеи човешки, хуманни, справедливи. И в още нещо се убедих през тази година на затвор, етапно пътуване, заточение: на света няма нищо по-скъпо и по-свято от човешкия живот и човешкото достойнство. И онзи, който посяга на човешкия живот, е престъпник, онзи, който унижава човешкото в човека, също е престъпник.

— Но престъпниците трябва да бъдат съдени — намеси се Всеволод Сергеевич.

— Да, трябва да бъдат съдени.

— Ето го слабото място във вашите разсъждения. А съдиите кои са?

— Да не навлизаме в дебрите на въпроса. Повтарям, най-ценното на земята са човешкият живот и човешкото достойнство. Ако този принцип бъде признат за първостепенен, основополагащ идеал, съвременните хора ще намерят отговор и на частните въпроси.

Всеволод Сергеевич се ослуша. Пред къщата проскърца шейна.

— Тъй, дойдоха за мен.

— Позадръжте ги, сега ще се върна — каза Саша.

Изскочи от къщата, отпред бе спряла шейна, в нея — колар и милиционер.

Саша изтича до вкъщи, грабна кат ватирано бельо, пуловера, верхонките, прибави две ризи и се върна при Всеволод Сергеевич.

— Ама защо носите всичко това? — намръщи се Всеволод Сергеевич. — Вижте, раницата ми е претъпкана.

— Нищо, ще намерим място, отворете я!

Натъпкаха всичко в раницата.

— Аха — каза Всеволод Сергеевич, — ето адреса на Олга Степановна, град Калинин. Написах й писмо, надявам се да го пратя от Красноярск. Но там може да ме закарат направо в затвора. Затова й пишете и вие — поне едното писмо ще стигне със сигурност.

Саша прибра листчето с адреса в джоба си.

Милиционерът и коларят се напиха с чай, излязоха.

Всеволод Сергеевич се облече, взе раницата, после я пусна на пода.

— Е, да се сбогуваме, Саша.

Прегърнаха се, разцелуваха се.

— Така и не си довършихме спора — усмихна се Всеволод Сергеевич.

— Може и да си го довършим някой ден — каза Саша.

Всеволод Сергеевич отиде в кухнята, сбогува се с хазяите и излезе, постави раницата в шейната.

На вратата стоеше момиченцето, дъщерята на хазяйката, с наметната на раменете шубичка.

— Е, още веднъж!

Всеволод Сергеевич и Саша се разцелуваха.

Всеволод Сергеевич се качи в шейната, уви си краката с покривалото, весело каза:

— Ами хайде да тръгваме!

Шейната заскърца…

Саша гледа подире им, докато се скриха зад ъгъла. И момиченцето остана на вратата, дълго гледа. В Мозгова останаха само двама заточени: Саша и Лидия Григориевна Звягуро.

А на Арбат всичко си беше както преди.

Животът продължаваше, сякаш не съществуваха заточения, затвори, лагери, сякаш нямаше затворници.

Познатите на затворниците, познатите на тези познати живееха, както и преди. За тях, за редовите труженици, за техните славни дела пишеха вестниците, говореше се по радиото, на събрания.

Вестниците пишеха, радиото съобщаваше, на събранията се говореше и за такива като Саша Панкратов, но — като за врагове, които трябва да бъдат унищожени. И онези, които ги подкрепят, които им съчувствуват, също трябва да бъдат унищожени.

Тъй като никой не искаше да бъде унищожен, не се изразяваха съмнения дали трябва да се унищожават хора без съд, хора, за чиято вина всички научаваха само от кратките вестникарски съобщения.

По-безопасно беше изобщо да не се говори за тях. По-добре да говориш за друго. Например за храбрите полярни летци, превозили миналата година от ледовете в Ледовития океан екипажа на претърпелия корабокрушение параход „Челюскин“. А дори и да хрумваше на някого мисълта, че спасяването на невинни хора от затворите е не по-малко важно от спасяването на „челюскинци“, тази мисъл не се изричаше гласно.

Сега Юрий Денисович Шарок носеше на петлиците широка ивица — старши оперативен пълномощник — и се подчиняваше непосредствено на началника на първо отделение Александър Фьодорович Вутковски и на неговия заместник Щейн. Беше подчинен и на Дяков, но само като на помощник-началник на отделението.

Вутковски и Щейн ценяха Шарок: сериозен, добросъвестен, изпълнителен служител. И перспективен. Тук за перспективни се смятаха хората, които не само умееха да накарат подследствения да „пропее“, не само да го накарат да признае собствената си вина, но най-важното — да измъкнат от него връзки, да образуват не единично, а групово дело. Членовете на групата на свой ред ще изведат следствието до нови връзки. По този начин се създава запас, осигуряващ непрекъснатото функциониране на наказателните органи.