Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Ами вие как бихте постъпили?

— Аз ли? Е, мен това не ме заплашва. Докато съществува съветска власт, за мене няма друг път: заточение — лагер — затвор — пак лагер — пак затвор. А се надявам, че няма да им хрумне да организират такива митинги в лагерите и затворите. В затвор или в лагер никой няма да вдигне ръка за такова нещо.

— Но нека допуснем, само теоретично, че срокът на присъдата ви изтече и ви пуснат. Живеете в някакво градче, работите и в службата ви провеждат митинг, осъждат враговете, искат разстрела им, естествено всички гласуват за, а вие — ще гласувате ли?

Всеволод Сергеевич все така мълчаливо белеше ли, белеше хариуса.

— Е, та какъв е отговорът ви? — попита Саша.

— Не знам, Саша, повярвайте, не знам. На тези митинги има хора, които искрено вярват на вестниците, вярват на всичко, което им втълпяват. Има и такива, които може би не вярват, но не забравят за дребните си дечица.

— Вие нямате дечица.

— Нямам. И ще ви кажа направо: вероятно и аз бих вдигнал ръка. Защо ли? Защото моят единствен глас нищо няма да промени. Защото срещу ръжен не се рита. Най-сетне, защото ако аз сам си сложа примката, нищо няма да се промени, пак ще ги разстрелят, и мен заедно с тях. А те си признават по нещо, разкайват се, защо трябва да загивам заради такива слаби хора? Та те самите са организирали всичко това навремето, те са комунисти, комсомолци, самите те са осъждали хора на смърт, сега други осъждат тях, защо трябва аз да ги защитавам?

— Но нали казахте, че пращат на заточение бивши дворяни, бивши буржоа и децата им. Нали децата никого не са осъждали на смърт. Нали те трябва да бъдат защитени.

Всеволод Сергеевич най-сетне обели рибата, отхапа от нея.

— Хубава риба, чудна риба. Сериозен въпрос повдигате, Саша. Много сериозен и много актуален. Но той е актуален за вас, Сапш не за мен: аз никога няма да се изправя пред такава дилема — аз съм на друга орбита. А вие, Саша, сте на същата орбита, по която се върти тази държава, на тяхната орбита сте и не можете да излезете от нея, затова ще бъдете изправен пред този проблем.

— Е, какво пък — каза Саша, — когато се изправя пред него, тогава ще го решавам. Но вашето решение не ме удовлетворява.

— Отказвам се от решението си, то беше необмислено — каза Всеволод Сергеевич, — просто говорех как би постъпил на мое място всеки разумен човек: той би вдигнал ръка, би постъпил така, както постъпват всички. Ето това е трагедията на Русия, трагедията на руския народ. Аз никого не осъждам, хората са си хора, човекът си е човек.

— А къде остава „особеното предназначение на народа“, къде остава неговата „особена мисия“? Ами неговото „християнско, православно начало“?

— Саша, с такива ли примитивни въпроси искате да опровергаете нашата… или хайде, моята философия?

— Аз не съм философ — възрази Саша, — но стигам до убеждението, че нито един народ няма месианска роля, месианско предназначение. Няма свръхнация, няма свръхнароди, има хора: добри хора, лоши хора. И ние трябва да създадем общество, в което никакви сили не биха ги принудили да бъдат лоши.

— Всяка идея за съвършено общество е илюзия, Саша.

— Да, съвършено общество няма и едва ли може да съществува. Но общество, което се стреми да стане съвършено, вече е прекрасно общество — възрази Саша.

— Нещо не забелязвам нашето общество да се стреми към това. Обществото се състои от човеци, а ние ги превръщаме в нечовеци — Всеволод Сергеевич стана, — ще си вървя. Утре аз мога и цял ден да спя, а вие сте на работа. Виждате ли, на вас дори ви повериха дърводелска работа, а на мен и това ми е забранено.

Саша се засмя.

— Имам си протекция.

И посочи хазяина си.

— Сава Лукич ми помогна.

— Че що да не помогна? — обади се Сава Лукич. — Тая работа трябва да се свърши. Началството нарежда.

— Ами тогава вземете и мен.

— Ти си човек умствен, учен си — каза Сава Лукич, — нашата работа няма да ти хареса.

Всеволод Сергеевич си тръгна.

Саша препрочете писмата от майка си, пак погледна бележчиците от Варя — кратки, сдържани, но дори в тях той откриваше някакъв таен смисъл. „Живея, работя, скучая… Чакаме те.“

Той също й пишеше кратко, обмисляйки всяка фраза: „Мила Варенка, когато получа пощата, веднага поглеждам няма ли нещо от тебе.“ Може и тя да види нещо скрито в думите му.

Това бе всичко, което можеше да си позволи. В Москва той не бе проявявал особен интерес към нея, сега тя може да възприеме този интерес само като тъга по свободата, по познатите, просто по жена… Саша не искаше да бъде разбран погрешно.