Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Е, какво пък — спокойно отговори Саша, — ще чакаме.

И те продължиха да живеят в своята Мозгова, на края на света, откъснати от живота, но чувствуващи, че по света става нещо страшно, което скоро ще стигне и до тях, не може да не стигне.

Саша почти не се виждаше със Зида. В Кежма уволниха две учителки, едната беше съпруга на заточен, когото изпратиха в Красноярск, а другата, самата тя в миналото заточена, бе останала след изтичането на присъдата в Кежма. И макар че всичко това бе известно и по-рано, сега, след убийството на Киров, настъпваха нови времена, страната се чистеше от съмнителни елементи, тъй че и двете учителки бяха уволнени, на тяхно място назначиха Зида. От седем до десет сутрин тя преподаваше в Мозгова, а в десет от училището я вземаше шейна, откарваше я в Кежма и чак късно вечерта я връщаше. Все пак, когато я срещна на улицата, Саша спря, поздрави я сърдечно и попита как е. Извръщайки очи, тя каза, че всичко е наред, само че била много заета.

— Зида — каза Саша, — тогава не бях прав, обидих те и много съжалявам за това. Ако можеш, прости ми.

Най-сетне тя вдигна очи.

— Хайде, Сашок, каквото било, било.

— Разбирам, че е така — каза Саша, — разбирам и друго: миналото не се връща. Но искам да си останем приятели.

— Разбира се — Зида се усмихна, — разбира се, как иначе.

С това разговорът им приключи.

Повече не се срещнаха: Зида беше ту в Мозгова, ту в Кежма, а Саша си намери работа.

През януари 1935 година стегнаха люти студове. Старите ангарци не помнеха такива. Седяха си по къщите и казваха: „Не зима, ами зимище.“

Много грижи имаше председателят на колхоза Иван Парфьонович. Вярно, не е трудно да се намери място за двеста крави в село, в което преди няколко години е имало две хиляди: стопаните си бяха запазили оборите, и жени имаше достатъчно в колхоза, и навиците им за грижи по животните още не бяха унищожени.

Но да гледаш общо стадо, настанено в десетина обора, не е лесна работа. Повечето крави бяха стелни, трябваше да се хранят внимателно, да се поят най-малко три пъти в денонощието и водата да не е ледена, а тази вода се вади от заледената Ангара, да им се постила прясна слама, и на разходка да ги изведеш поне за два-три часа дневно, че и да ги пазиш от падане, от удари, а започне ли отелването, да ги прехвърлиш в специално родилно отделение — инструкцията го изисква. Макар че кравите бяха станали десет пъти по-малко, инструкциите вече бяха десет пъти повече. Освен това кравите трябва да се пазят от течение, да не настинат, а оборите бяха овехтели, полусрутени — кой ще ти ги потяга, като няма добитък.

Колхозът вече трета година строеше кравеферма или по-просто казано — голям двуреден краварник. Но строителството не помръдваше, пречеше ту едно, ту друго. Дървен материал обаче бяха докарали още миналата година, хубав материал, лиственица, но суров, затова го оставиха да съхне. Впрочем до всяка къща от години бяха складирани трупи, сухи, екстра трупи, насечени още преди колхоза, готови за всякакви нужди, можеха да ги употребят за краварник, но тези трупи бяха лична собственост, че и много разправии с тях, пък и проектосметната документация бе изготвена за строеж на нова кравеферма и в нея имаше графа „подготовка на материал“, тъй че беше редно да се отсекат листвениците, да се окастрят клоните, да се докарат трупите от гората — всичко това според проектосметната документация, според закона. Така и направиха миналата година и дори бяха започнали по-миналата… И беше време да строят.

В районния център започнаха да съставят отчет за строителството на кравеферми, а излезе, че никъде не се строи… Че се оправят някак с частните обори. Началството естествено изпадна в паника: да изпратят такъв отчет в краевия център значи да ги дадат под съд за саботиране развитието на животновъдството, за подривна дейност. И бе издадена заповед — до пролетта, за масовото отелване, фермите на всяка цена да се завършат…

Иван Парфьонович сформира бригада, за бригадир определи хазяина на Саша — Сава Лукич, навремето той беше добър дърводелец, впрочем на село всеки е дърводелец.

— Защо не помогнеш — каза Сава Лукич на Саша, — ще пишат трудодните на мен, а аз ще ги дам на тебе.

— Ами Иван Парфьонович?

— Тъкмо той ми каза — простодушно отговори Сава Лукич.

И Саша захвана дърводелския занаят.

В бригадата бяха шестима: Сава Лукич, Саша и още четирима селяни. Одялкваха трупите. Поставяха ги върху напречна греда, укрепяваха ги отстрани със скоби, опъваха по тях шнурка — въженце, почернено с въглен — по дървото остава следа, по нея дялкаш с брадвата.