Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Впечатлението на Саша беше, че дори да не бе съвсем побъркан, младежът вече беше леко откачил. С часове лежеше и мълчеше, не помръдваше, после внезапно скачаше, обикаляше килията, като се блъскаше в наровете, тихичко си припяваше: „Метличини, метличини, тъй много са в полето.“ И това монотонно мънкане на стихотворението на Апухтин подсилваше усещането за нещо ненормално.

Не излезе на разходка, не дойде със Саша в банята, не правеше гимнастика. В Москва нямал роднини и близки, не получаваше колети, но не изяждаше веднага храната, която им носеха, а чак когато съвсем изстинеше, а тя и без това беше едва едва топла, после как да е изплакваше паницата и равнодушно гледаше как Саша мие своята. Тогава майка му изпрати втори колет, Саша сложи всичко на масата, но Савелий почти не докосна и тази храна. Подържа Гибън и го остави. За Гогол и Достоевски каза, че вече ги е чел. Не се интересуваше от делото на Саша, за своето разказа равнодушно. Бил от Себежки район, селото им било в граничната зона, преди да си замине за ваканцията, майка му му писала, че са зле с дребните пари — нито да купиш, нито да продадеш нещо, нито да получиш ресто. Той започнал да събира сребро 8 8 Сребърни 50 копейки, емисии 1921 и 1924 г., сребърни 20 копейки, емисии 1922 и 1924 г. — Б.пр. , при обиска намерили у него двайсет и осем рубли и четирийсет копейки и го обвинили в намерение да избяга в чужбина, още повече че учел във факултет за чужди езици. Признал се за виновен, следствието по делото приключило, сега чакал присъдата.

— Ама защо си признал?

— Че как да докажа — флегматично отговори Савелий.

— Не си длъжен да доказваш, те са длъжни.

— Ами ето, доказаха, събирал съм сребро.

Идиотска нелепа история. Впрочем сега да разкажеше на някого, че са го арестували заради стенвестника или заради вуйчо му, и на него не биха повярвали.

Савелий се оживяваше само когато разказваше затворнически легенди за бягства. Решетката на прозореца се изпилява, покатерваш се на покрива, после скачаш върху оградата, а от оградата на улицата. Съвсем наскоро избягали двама спекуланти с валута, скочили от четвъртия етаж на улицата.

Колкото и малко да бе лежал в затвора, Саша разбираше, че е невъзможно да се избяга. Но не му противоречеше. Само се изненадваше от примитивността на Савелий. Опитваше се да разговаря с него на немски, спомняше си няколко думи от училище. Савелий говореше немски добре, без засечки и Саша напълно се отърси от подозрението, че не е никакъв студент от педагогически институт.

С не по-малко оживление говореше Савелий за затворническата болница. Там имало всичко, всякакви кабинети, и електролъчение, и зъболекар. Пъпка, цирей, диария — веднага ти предписват синя лампа, ще те водят всеки ден, дори ще те оставят на лечение, а там има кифли, мляко. За кифлите и млякото Савелий говореше с възторг, съвсем необясним, като се има предвид, че нищо не ядеше.

Разказваше и някои важни за Саша неща. Ако в килията дойде лекар и попита: „От какво се оплаквате?“ — това означава, че е осъден на заточение, ако искаш да те пратят на юг, в Средна Азия или в Казахстан, трябва да кажеш, че имаш туберкулоза, ревматизъм, ишиас или радикулит; искаш ли на север — оплачи се от болно сърце. Ако пък не дойде лекар, значи — лагер, тогава вече не можеш да избираш.

От него Саша научи как се казва тяхното здание, другите и как е разположен целият комплекс. Кулата в дворчето се казва Пугачовска. Това дворче е най-малкото, има и по-голямо, най-хубавият е онзи до работилниците, където работят криминалните, по тях може да предаде писъмце до близките.

На третия ден отведоха Савелий. Той си тръгна така равнодушно, както беше дошъл. Бе дошъл при непознат човек и си тръгна от непознат.

Но когато видя на вратата тесния, превит, покорен гръб на Савелий и как той излезе от килията, без да се обърне и да каже сбогом, Саша почувствува безкрайния, затворнически път. По този път ще срещне още много хора. Савелий беше първият.

— Другарю Будягин, сега ще разговарят с вас.

После добре познат глас произнесе:

— Здравей, Иване!

Иван Григориевич не беше свикнал да се обръща към Сталин по фамилно име, а не посмя да го нарече по име и бащино. Затова отговори:

— Здравейте…

— Пристигнал си и не се обаждаш, възгордял си се, забравил си пътя до мене.

— Аз съм готов. Кога?

— Щом си готов, идвай. На две крачки си.

За последен път Будягин бе ходил у Сталин преди две години, месец преди смъртта на Надя. После, когато си идваше в Съюза, обсъждаше всички въпроси с Литвинов, който се радваше на доверието на Сталин.