Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Версията, създадена от Дяков (а той искрено бе убеден, че тя е стройна, логична и неопровержима), се свеждаше до следното: институтът се оглавява от Криворучко, бивш опозиционер, вече пострадал и следователно обиден, тоест според логиката на Дяков — озлобен завинаги. Такъв човек не може да не действува: врагът не спи, врагът пакости където свари, най-вече сред политически незрелите младежи. И ето че една група такива младежи издава антипартиен стенвестник. Има ли връзка между тези два момента? Не може да няма! Ръководителят на тези младежи, студентът Панкратов, защитава Криворучко. Случайно ли е? Не може да е случайно! Случайно ли делото на Криворучко съвпадна по време с делото на Панкратов? Кой би повярвал в това? Панкратов има вдъхновител, стар опозиционер. Криворучко е въвлякъл в дейността си Панкратов, а това е вече контрареволюционна организация.

Дяков не се съмняваше, че Панкратов ще проговори и версията ще бъде доказана. Дяков делеше подследствените на доверяващи се на следствието, тоест вярващи в съветската власт, и на недоверяващи се на следствието, тоест невярващи в съветската власт. Освен това той ги делеше на дребнави, такива, които треперят над всяка буква в протокола, и недребнави — дето не се заяждат за такива неща. Панкратов вярва на органите, не е дребнав, потресен е от арестуването, надява се да го освободят, търси доверие, неопитен и простодушен, той ще гледа да опази другарите си, всичко ще поеме върху себе си, дори онова, за което няма вина. Лек случай.

Криворучко бе арестуван същата нощ, когато арестуваха и Саша. Той даде показания, че е чувал за делото на Панкратов, но не си спомня самия Панкратов — в института учат хиляди студенти. В действителност Криворучко не бе забравил какво говори Панкратов на заседанието на бюрото, спомняше си как бе дошъл в кабинета му за оформянето на документите. Отричаше познанството си с Панкратов не защото това можеше да навреди лично на него, на него вече нищо не можеше нито да му навреди, нито да му помогне — тази акция бе насочена срещу хората, които някога са участвували в някаква опозиция. И не защото бе отгатнал версията — дори не знаеше, че Панкратов е в затвора. Отричаше, защото знаеше: всяко изречено име може само да навреди на човека, който носи това име.

Донесоха на Саша четири книги, между тях нито една от онези, които бе поръчал, макар че библиотекарят се бе придържал към известна близост. Вместо „Изгубени илюзии“ — „Цезар Бирото“, вместо „Война и мир“ — „Детство“, „Юношество“ и „Младост“, списание „Природа и люди“ от 1905 година, „Красная новь“, брой 2 от 1925 година. Всичко бе захабено, раздърпано, със син овален печат: „Библиотека на Бутирския градски затвор“. Балзак беше издаден през 1899 година, Толстой — през 1913-а. Много страници липсваха, описът на липсващите страници в края на книгата беше неточен. И все пак предстоеше му цяла седмица празници. Отначало Саша прегледа списанията, после прочете книгите, после пак списанията. В „Красная новь“ намери стихотворението на Есенин „Синя мъгла. Снеговете се ширят…“. Саша го срещаше за пръв път. Беше чел „Цезар Бирото“, тогава историята на нещастния парфюмерист му се бе сторила мелодраматична, а сега го трогна… „Нещастието е стъпало към извисяването на гения, очистителна чаша за християнина, съкровище за умелия човек, бездна — за слабия.“ Той не е гений, не е християнин, не е умел, нито слаб човек. Но все пак в тези думи почувствува нещо важно за себе си.

Една седмица се наслаждава на книгите, на чистото бельо, на лакомствата, изпратени от майка му. Пускаше късчетата месо в супата и така стоплени, ги добавяше към кашата — обедът вече ставаше за ядене. Сутрин и вечер си правеше сандвич от франзела, масло, салам и кашкавал — миризмата на тази училищна закуска надвиваше миризмата на затвор. Сит, размекнат, се наместваше на нара и четеше. Денем беше забранено да се лежи, но Саша не обръщаше внимание на забележките на коридорните пазачи и те го оставиха на мира, настояваха само когато се зададеше някое началство. Цяла седмица сит, ленив живот с книги, салам и шоколад. Май посвикна, нагоди се, обръгна… „Успокоиха се всички, всички затам сме, били и усърдни във този живот…“ Това не убеждаваше, но навяваше покой и дрямка.

Животът в книгите и списанията нямаше нищо общо с днешния му живот, пък и с миналия. Всички страдания в „Детство“ и „Юношество“ бяха различни от неговите, през неговите детство и юношество.