Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Влез, Серафиме.

Чак когато си облече палтото, върза шала и се огледа в огледалото, Варя се обърна към сестра си.

— Бях у Софя Александровна. Помагах й да размести мебелите. Стаята на Саша се запечатва.

Варя нанесе удара на Нина инстинктивно, но точно: Нина научава от нея дори онова, което става в дома на Саша.

Разбира се, нито Нина, нито който и да било може да помогне на Саша. Какво да сторят? Без да знаят в какво е обвинен! И все пак тя е виновна пред Саша дори затова, че е на свобода, а той е в затвора. Най-добрият измежду тях! И всички си мълчат. Нина се бе надявала, че недоразумението ще се изясни, но щом са запечатали стаята, значи няма да го освободят. Тогава какво? Да признаят, че Саша е враг на съветската власт? Да се отрекат от него? Те изоставиха Саша в нещастието му, отдръпнаха се. Веднъж тя се бе отбила у Софя Александровна, за да изрази съчувствието си — на кого е притрябвало нейното съчувствие?!

Да напише писмо… Да събере подписите на съучениците, нали Саша им беше комсомолски секретар, да напише, че всички гарантират за него. Макс ще подпише, и Вадим, и Лена, и другите. И директорът на училището им, и учителите, които познаваха Саша. Нина преподаваше в същото училище, където някога бяха учили със Саша, и се надяваше, че ще успее да събере подписи. Юрка няма да подпише, да върви по дяволите. Тя се обади на Лена и Вадим, уговориха се утре да се съберат у Лена. После слезе у майката на Макс и я помоли да му предаде утре, когато си дойде в градски отпуск, да й се обади.

Тъжна среща беше. Лена мълчеше, загръщаше се в шала. Да подпише писмото — готова е. И Макс изглеждаше тъжен. Знаеше, че писмото е безполезно, разбираше какви последствия би имала подобна стъпка, но не искаше да откаже, да не би Нина да си помисли, че е страхливец. Само Вадим каза:

— Ама вижте, каква работа ще свърши това писмо? Ще помогне ли на Саша? Ами ако навреди, ако усложни работата? Ще ни извикат: Какво знаете за Панкратов? В училище той беше добър комсомолец. А това е било преди шест години. Какъв е сега? Знаете ли какво се е случило в института? Разказвал ли ви е? Какво ви е разказвал? А после ще извикат Саша: „Какво сте казали на съучениците си?“ Аз не поставям под съмнение честността на Саша. Просто искам да си представя какво би станало.

— Да оставим Саша на произвола на съдбата ли? — попита Нина.

— Защо на произвола на съдбата? Нали хората водят следствие. Какви основания имаме да смятаме, че изводите ще бъдат неправилни? Да, ние познаваме Саша, но и те сигурно са изискали характеристики за него. И са го арестували не защото е Саша Панкратов, а защото се е случило нещо нередно. А ние не знаем какво.

— Ние трябва да го подкрепим — каза Нина.

— Разсъждавай трезво — възрази Вадим. — Саша дори няма да научи за нашето писмо. Напротив, ще започнат да го разпитват за всеки от нас и това само ще го затрудни.

— Страхуваш се, че и за тебе ще попитат, така ли?

— От нищо не се страхувам — пламна Вадим.

Всички разбраха, че Вадим е прав. И Нина разбираше, но има нещо по-висше и по-важно от това разбиране. И има още нещо, болезнено и срамно — те се страхуваха от последствията. И да преодолеят този страх беше по-трудно, отколкото да изпратят писмото.

— Защо не се посъветваш с татко? — каза Лена.

— Точно така! — подзе Нина с тайната надежда, че Иван Григориевич ще се намеси и ще помогне на Саша.

Тази мисъл хареса и на Вадим: Иван Григориевич ще ги разубеди, ще им каже да не пращат такова безразсъдно писмо. Той, Вадим, и без това няма да го подпише, вече твърдо е решил. Само Максим със своя трезв селски разум разбираше, че не бива да поставят Иван Григориевич в неудобно положение.

— Знам ли — изказа съмнението си Максим, — мисля, че ние сами трябва да решим.

— Но можем да се посъветваме — категорично възрази Нина.

За чая в трапезарията излязоха Иван Григориевич и Ашхен Степановна.

— Татко — каза Лена, — как да помогнем на Саша?

— Че какво можете да направите вие?

— Искаме да напишем писмо до ОГПУ. Будягин се навъси.

— На кого е притрябвало вашето писмо?

— Но нали трябва да предприемем нещо — каза Нина.

— И без вас ще се ориентират — ядосано отговори Будягин.

След завръщането на Будягин от чужбина Сталин нито веднъж не го прие, макар че Иван Григориевич би могъл да му каже много неща, за които не се пише в докладите и които не търпяха отлагане в създалата се международна обстановка. Той молеше за среща. „Чакайте, ще ви извикат.“ Чака повече от година. Това не беше случайно, както и фактът, че не го включиха в новия състав на ЦК. Като посланик в една голяма западна държава бе провеждал политиката, диктувана от Централния комитет, но имаше право да изразява пред Централния комитет своето лично мнение.