Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Мога ли да пратя бельо?

— Завийте го.

Той зави мръсното бельо в парчето плат. Това обгорено с ютията парче плат му донесе мириса на дома, на неговия дом.

— Пишете какво искате.

На гърба на листа Саша написа: „Получих всичко. Не изпращай нищо освен бял хляб, месо и бельо. Всичко е наред, здрав съм, целувам те. Саша.“

— Моливчето! — напомни му надзирателят.

Софя Александровна докосва, опипва, препрочита десетки, стотици, хиляди пъти това късче хартия — символ на страданията на сина й, на горчивата му съдба, но и вестоносец, че той е жив. Показва го на всички: на Михаил Юриевич, на съседката Галя, на Милица Петровна, на сестрите си, на Варя Иванова и на Макс Костин… От нищо нямам нужда, всичко е наред, здрав съм, целувам те… Тези думи можеше да напише само той, нейното добро и мъжествено момче.

Сега всичко придоби нов смисъл. Омачканото листче, бельото с миризмата на затвора, месото и хлябът, които искаше той, тези зрими подробности бяха й липсвали по-рано, за да си го представи жив. Вечерите и нощите вече не бяха така самотни — тя е до него, знае всяка негова минута, чувствува всяко негово движение. Болеше ли я сърцето — значи той боледуваше; не можеше ли да заспи — той лежеше на затворническия си нар с отворени очи; спохождаха ли я пристъпи на мъчителен страх — него го водеха на разпит и той се измъчваше, луташе в мислите си и страдаше. Тя си спомни как веднъж, много отдавна, го наказа, защото не я пускаше да иде на театър, тогава той плака не от болка, а от обида, тя го унижи, него, мъничкия. Сега го удря животът.

Марк бе говорил за Саша с високопоставени и влиятелни хора. Тя вярваше на Марк той не лъжеше, не успокояваше, той бе направил всичко, което бе могъл. И все пак повече, отколкото на Марк, тя вярваше на жените от опашките пред затворите. Там всичко беше ясно, просто, справедливо. Тези слаби жени имаха силата да защитават своите близки, сгряваха ги с топлината си, която губеха, докато чакаха на студа, утоляваха глада им с нищожния залък, който откъсваха от оскъдните си дажби, през дебелите каменни стени им изпращаха своята любов и надежда. Сега Софя Александровна мислеше без страх за опашките пред затвора: там не се чувствуваше самотна. Това не намали страданията й, но премахна острото чувство за изключителност. Тя трябва да върши същото, което правят другите. Светът, който по-рано й изглеждаше страшен, искаше от нея да действува, а действието потиска страха. Жените я научиха как да намери Саша, как да предаде колетче и какво да сложи в него, към кого да се обръща, на кого и какво да пише. Именно адресите, които й даваха те, излизаха верни. Издействува да я приеме прокурорът по надзора над органите на ОГПУ. „Когато следствието приключи, ще научите резултата“ — отговорът, който те й бяха предсказали и който въпреки това беше важен: сега прокурорът ще обърне внимание на делото на Саша, това може да промени много неща. Жените от опашките знаеха какво трябва да се прави, ако осъдят Саша, знаеха целия път и този път бе път на живота, хората вървяха по него — и това я успокояваше повече, отколкото надеждите и обещанията. Къде ще го изпратят — зависи от това дали Саша ще се сети да поиска медицински преглед, той има слаби бронхи, може да си издействува Приволжието вместо Сибир. Ако й се обадят и й кажат да приготви топли дрехи, това означава Сибир или Севера, а ако не й кажат — значи в Средна Азия.

И когато дойде домоуправителят Виктор Иванович Носов, тя беше готова, бяха я предупредили, че ще запечатат стаята на Саша, трябва да го стори домоуправителят, макар че сигурно ще се чувствува неудобно. Страх я беше само, че той от смущение ще се държи грубо и си беше приготвила специална фраза, ако се случеше така.

„Виктор Иванович — смяташе да му каже, — ако ми говорите спокойно, ще ви разбера по-добре.“

Но Виктор Иванович не се държа грубо.

— Такъв е редът, Софя Александровна. Когато му дойде времето, ще я разпечатаме. И вие ще сте по-спокойна. Нали знаете какви са хората, намести ли се някой вътре, после иди, че го гони. Ако искате да пренесете някои мебели, ще ви пратя портиера. А каквото не ви трябва, оставете го, стаята си е ваша.

Той й намекваше, че не бива да изважда всички мебели, Софя Александровна и без това го разбираше: докато в стаята има мебели, никой не може да се настани в нея самоволно. Но не пожела портиерът да й помогне — трябваше да му плати, а нямаше пари.

Тя освободи не общата стая, в която по-рано спеше и учеше Саша, а своята спалня. Трябваше да изнесе оттам всичко, което й беше нужно, а да премести в спалнята бюрото, дивана, закачалката.