Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Този път Дяков не го освети с лампата, явно прилагаше този похват само при първото запознанство. Днес беше не във военна униформа, а с кафяво сако, облечено върху син пуловер. С кимане посочи на Саша стола и продължи да пише. Пишеше, препрочиташе, пак пишеше, без да обръща внимание на Саша, навел глава над бюрото. От Саша го делеше само масивният прибор за писане и също такова масивно преспапие. Саша си помисли, че като нищо би могъл да грабне преспапието и да строши главата на Дяков. На този стол сядат различни затворници, между тях може да се намери такъв, на когото ще хрумне да го стори. Всичко тук е предвидено, всяка стъпка, всяко движение, а това не е. Да не би да смятат, че никой не би се решил на такава постъпка? А може да има някакъв таен механизъм, който се задействува, щом докоснеш преспапието? Естествено оттук няма начин да избягаш, но човек може да стори това от отчаяние. И въпреки всичко Дяков не се страхува. Може пък истинските затворници да не ги разпитват тук?

Дяков събра изписаните листове и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Беше с валенки, с прибрани вътре кафяви панталони. И понеже беше така дебело облечен, Саша със своите половинки веднага усети студа на циментовия под.

Всичко беше различно, съвсем различно от миналия път. Дяков сякаш беше зает с някаква по-важна и спешна работа и Саша, изглежда, бе доведен тук само защото Дяков го е извикал по-рано, когато още не е знаел, че ще бъде зает с друго. Цивилен и с валенки, той изглежда обикновен и неофициален, излиза и оставя Саша сам до бюрото, по което са пръснати разни книжа, не се страхува, че Саша може да надникне в тях, както не се страхува и че Саша ще го удари по главата с тежкото преспапие.

В коридора се затръшна врата, чуха се гласове, Дяков говореше с някого, после се върна, тромаво пристъпвайки с валенките си, затвори вратата, седна зад бюрото, порови в чекмеджето, извади тъничка папка — в нея бяха листовете от предишния разпит, после потърси нещо друго и така, както продължаваше да рови в чекмеджето, без да поглежда Саша, попита:

— Тъй, Панкратов, какво ще ми кажете днес?

Зададе този въпрос някак между другото, спокойно, дори дружелюбно, сякаш бе забравил за какво бяха разговаряли миналия път.

— Ами… вижте — подзе Саша.

— Аха! — Дяков най-сетне намери листа, който търсеше, и пак излезе с него.

После се върна и както беше прав, подреди листовете в чекмеджето, седна, отвори папката с делото на Саша.

— Тъй, Панкратов… Помислихте ли за онова, за което ви посъветвах?

— Да, помислих. Но не знам какво имате предвид.

— Лошо! — Дяков заклати глава. В гласа му пролича упрек, съжаление, дори съчувствие — ех, сам не се щадиш, братле!

Той се замисли, кимна към папката с делото.

— Искате да протакате ли?

— Не знам за какви контрареволюционни разговори ме питахте миналия път.

Дяков се намръщи.

— Не сте искрен, Панкратов. Искате да се занимаваме не със същественото, а с вашите институтски истории. Но дори в тях проявихте нечестност. Много неща скрихте. И това също показва какво представлявате.

— Какво съм скрил? — учуди се Саша.

В този момент в стаята влезе възрастен мъж с ескимоско лице, облечен в тъмносин костюм, който седеше добре на набитата му, дори възтежка фигура.

Дяков стана. Човекът с кимване предложи на Дяков да седне и също седна на стола до него.

— Продължавайте!

И втренчено погледна Саша: Саша разбра, че този е началник на Дяков, но в погледа му долови нещо повече от обикновения служебен интерес към поредния подследствен. У него плахо просветна надеждата, че този човек ще промени съдбата му.

— И тъй, Панкратов — каза Дяков, — докъде бяхме стигнали?

— Вие казвате, че съм скрил нещо. Какво съм скрил?

— Достатъчно е да се прегледат протоколите от партийното събрание. Дори сте прибягвали до ходатайството на високопоставени лица…

Дяков погледна Саша с очакване, изпитателно.

Тъй. Всичко е ясно. Цялата работа е в Марк, в Будягин или и в двамата. Намекът е ясен. Той нарочно не каза „високопоставени другари“, а „високопоставени лица“. И имената не каза. Не, да каже имената. От Саша няма да ги чуе.

— Кого имате предвид?

— Панкратов!…

Устните на Дяков се свиха в погнусена и укорна усмивчица.

— …Срамота, Панкратов! Не си играйте с нас на котка и мишка. Ние сме по-осведомени, отколкото си мислите. Искате нас да накарате да говорим, а ние искаме да говорите вие, това е във ваш интерес. За вас са ходатайствували Рязанов и Будягин, вие сам сте признали това на партийното събрание, а тук ни разигравате.