Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Днес съм зает.

— Ще дойдеш по-късно.

— Късно ще се освободя.

Дали се обаждаше по своя инициатива, или по молба на Лена? Трябваше да разбере.

Набра номера на Лена. Чу нейния тих, дълбок, нежен глас:

— Най-сетне. Страшно се тревожех за тебе.

— Аз се тревожех за тебе.

— Непрекъснато си мислех: как ли ще понесеш всичко това? Защо не дойде?

— Всеки ден се обаждах по телефона, питах как си.

— Така ли? — радостно възкликна тя. — Днес ще се събираме у нас, ти ще дойдеш ли?

— Не ми се ще да сме сред толкова хора.

— Разбирам те, кога тогава?

— Ще ти се обадя.

Нина се върна от училище в пет часа. Пред вратата на стълбището бяха седнали Варя и приятелката й Зоя.

— Затръшнах вратата, а съм си забравила ключовете.

Забравила си ключовете… Вечните лъжи. Забранено и е да води Зоя вкъщи, затова са седнали на стълбището — стълбището не е твое, как можеш да ни забраниш?

— Давам ти половин минута за мислене, две минути за изпълнение — каза Варя на Зоя.

И тези техни плиткоумни лафове.

— Ходи ли у Софя Александровна?

— Ходих.

— Всичко ли купи?

— Всичко.

— Купоните?

— Взех продуктите.

— Колко пари ти останаха?

Варя й подаде рестото.

— Взех си петдесет копейки за пързалката.

— Ами домашните?

— Ще ги напиша.

Всеки трябва да си гледа задълженията. Нина работи като вол, хапва набързо и — във вечерната гимназия, не може да се откаже от половинката бройка. А Варя успява да иде и на пързалка, и на театър, и на кино, и у приятелка, значи домакинството не й отнема чак толкова време.

— За вечеря си стопли кашата, ще я оставя в тигана, маслото е в бюфета — каза Варя.

— Ще се върнеш най-късно в единайсет — предупреди я Нина, като си закопчаваше палтото.

Вратата се затвори след нея. Варя се обади на Зоя.

— Идвай, Нинка се измете.

Разтреби масата, приготви вечерята, изми съдовете — тъй, всичко е в ред. Нинка никога не оставя нещата по местата им.

Телефонът иззвъня. С кърпата в ръка Варя вдигна слушалката:

— Наташа, ти ли си?

Беше момчето, с което се запозна по телефона, но нито веднъж не го бе виждала, и той нея. Казваше се Володя, а тя не пожела да си каже името.

— Може би Наташа?

— Наташа да бъде.

И той започна да я нарича така. Но всеки път питаше:

— Наташа, как се казваш все пак?

Харесваше й гласът му, беше откровена с него — нали никога няма да го види, може да му казва всичко. Той също я уверяваше, че с никого не е бил така откровен, както с нея.

— Всяка Наташа трябва да има светла коса.

— Моята е именно светла.

— А очите?

— Оранжеви със синьо небе.

— Има ли такива? Как прекара снощната вечер?

— Великолепно. Бях на забава в един техникум, свиреха все неща, на които може да се танцува румба.

— Блазе ти. Аз пък учих.

— Учи, приятелю, учи, залягай, учението плод е сладък, учението път е верен, от мрака то към светлина ни води…

— Кога ще се видим?

— Никога.

— Ами ако се влюбим един в друг?

— Няма, прекалено еднакво разсъждаваме за всичко.

— Какво ще правиш днес?

— Отивам на пързалката.

— На коя?

— На заводската.

— На кой завод?

— На сапунено пиронения.

— Вземи ме и мен, аз се пързалям добре.

— Аз пък — лошо, няма да ти е интересно. И хайде, дочуване, дойдоха ми гости.

Зоя пристигна с бяла шапчица и дълги шалвари под полата, цялата беше пъпчива — цвете от бунището, както я наричаше Нина. Майката на Зоя, разпоредителка в кино „Карнавал“, пускаше приятелките на кино без билети.

— Защо си сложила бялата? — попита Варя, оглеждайки шапчицата на Зоя. — Нали се разбрахме.

— На червената й се скъса ластикът. Сложи си ти червената, отива ти.

— С бял пуловер да сложа червена шапка?! Ти ще сложиш моята червена, а аз бялата.

— Защо все трябва да става каквото кажеш ти?

— Не каквото кажа аз, а както сме се разбрали.

Зоя обидено сви рамене.

— Е, щом толкова настояваш…

— Не искам да ми правиш отстъпки! Изобщо няма да дойда на пързалката.

Варя захвърли обувките си и се качи на леглото.

— Глупости — промърмори Зоя, — добре де, ще сложа червената.

— Няма да дойда на пързалката.

Известно време мълчаха. Зоя се притесни, съжаляваше, че се скараха заради някаква си дреболия.

— Хайде да идем — започна да я моли тя.

— Никъде не мога да ида, когато той е там.

— Нали искаше.

— Исках, ама сега се отказах.

Арестуването на Саша веднага открои Варя сред приятелките й. Сега беше една от тези, чиито приятели внезапно изчезват, после пак се появяват, приятелките им ги чакат, а ако ги чакат нечестно, биват жестоко наказвани. Всички знаеха, че бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“, бяха ги виждали, също и сбиването. Сега Варя дружи с майката на Саша, носи колети в затвора…