Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

И сега тя впи очи в него, лицето й се покри с петна. Загазила е Ленка, забременяла е тая уличница, къде е гледала, проклетницата! Ей това са те, образованите, по-лоши са от простите. Гледа да върже момчето тая кучка! Да му е мислила, не е на петнайсет години, стара мома такава!

Тъкмо днес се бе хвалила, че Юра ще се ожени за дъщеря на народен комисар, ще живее в Кремъл, а сега кипеше от злоба. Тези другарчета само ни командуват, няма да пуснат родителите на Юра да припарят до тях. И Юра няма да пуснат. Ще кажат на Ленка — живей с детето при мъжа си, той има стая. Той има стая, ама те имат три. Щото нали мъжът и има майка ще гледа малкото. Не, лошо случиха, не е тя за тяхното семе. Не е дори рускиня! По носа й личи — чифутка! Сега това Иродово племе ще крънка пари за аборт!

— Престани! — викна й Юра. — Какво трябва да направим?

Тя сви устни, делово попита:

— Кой месец е?

— Няколко дена — излъга Юра, страх го беше, че ако тя научи истинското изтекло време, ще откаже да помогне.

— Синапена баня да си направи, да си напари краката. Хем по-гореща, колкото може да търпи. Ама те сигур и кофа нямат.

— Ще намерят.

Не каза, че Лена не може да направи това у дома си. Ще трябва да дойде у тях.

На Арбат нямаше синап, той отиде на Усачовка, купи, прибра го в чантата си, където майка му не смееше да наднича, страх я беше да не счупи сложната ключалка. Отиде в кухнята, провери — имаха кофа, дори две.

Вечерта отидоха на „Човекът с чанта“ в Театъра на революцията. Юра харесваше Гранатов. Във фаталното стечение на обстоятелствата в живота на Гранатов долавяше нещо общо с онова, което преживяваше и той.

Във фоайето оглеждаше тълпата, вдишваше ароматите на парфюми и пудра, всяко театрално представление беше празник за него. Затова никога не бе разбирал Саша Панкратов, Нина, които се отбиваха в театъра между другото, без подготовка, или Вадим, който анализираше спектаклите, сякаш препарираше жаба. В антракта каза:

— Нося ти добра новина. В нашия факултет имаме едно момче, Коля Сизов… Баща му е много известен лекар, чувала ли си?

— Сизов… Не, не съм го чувала.

— Професор от Втори медицински факултет. Гинеколог.

Тя се сви зиморничаво, разбра за какво й говори, но това нямаше да е скоро.

Шарок безжалостно продължи:

— Имало едно безопасно средство — синапена вана за краката, нали знаеш, прави се при настинка.

Тя се поуспокои.

— Помага ли?

— Много помагало.

— Но вече мина доста време…

— Тъкмо сега е моментът.

Неговата категоричност я плашеше.

— Все пак може би е по-добре да се обърнем към лекар…

Той настоя:

— Това не е аборт, болки няма никакви, малко ще трябва да изтърпиш горещата вода. Какво рискуваме? Да не би изобщо да се отказа?

— Не съм се отказала — тихо продума тя, — но вкъщи трудно мога да го направя, ще ме видят…

— Вярно — съгласи се той.

После, сякаш му бе хрумнала внезапна мисъл, каза:

— Ела тогава у нас. Татко, когато е хремав, си прави такава процедура. Сигурно имаме и синап.

— Па̀ри ли?

— Не много… Дори е приятно.

Лена седеше на леглото с крака в кофата, напълнена с кафяв разтвор, извръщаше глава, синапът й щипеше на очите.

Вдигнатата й долна риза откриваше заоблени, бели, стиснати колене, едрите й ходила едва се побираха в кофата. Тя седеше наведена напред, с ръце, събрани на корема, презрамките й бяха паднали и оголваха налетите рамене, гърдите под небесносинята дантелка, тя леко помръдваше крака, мръщеше се, опитваше се да се усмихне.

— Дори е приятно.

Той подпря чучурчето на чайника о ръба на кофата, за да не залее направо краката й, и прибави още вряла вода.

Лена помръдна рамене, още по-силно потри краката си…

— Па̀ри…

— Потърпи, сега ще изстине…

С едната ръка държеше чайника, с другата опитваше водата в кофата. Стори му се недостатъчно гореща и затова доля още вряла вода.

— Ох!

Тя се сгърчи от болка, застена, затвори очи, задиша тежко.

— Потърпи, потърпи, сега ще мине, Леночка, минутка само.

Тя се изви назад, опря глава в стената, стискаше с пръсти и отпускаше ризата си.

— Сега, сега ще мине, потърпи…

Капчици пот избиха по горната й устна и по челото.

Юра опита с пръст водата, доля още. Тя застена, загърчи се, издърпа краката си от кофата и той видя поморавелите й глезени. Синапената миризма се разля из стаята.

— Юрачка, не мога — изохка тя, — ще ги извадя за минутка, само за минутка…

— Сега всичко ще свърши, потърпи още малко…