Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Краката ми отекоха, не ги чувствувам, не са мои…

Стиснала зъби, със затворени очи тя се гърчеше на леглото.

— Задушавам се…

Той се наведе над безсилно проснатото тяло, освободи го от презрамките, разкопча сутиена, погали коленете.

— Хайде, хайде, спокойно.

И внимателно доля още вода, тя тихо застена, едва помръдна крака — едро, бяло, безжизнено тяло, едва прикрито от смачканата небесносиня риза.

Юра отиде в кухнята, свали от котлона втория чайник. Дръжката предателски издрънча, и дръжката на кофата дрънчеше, стара беше, запоявана безброй пъти. Косъма на две цепят, скръндзи такива! Почувствува, че някой влезе, уплашено се озърна, на вратата бе застанала майка му. Загледаха се мълчаливо.

— Да не й свариш краката.

Той не отговори, върна се в стаята, плътно затвори вратата, чу зад гърба си щракване — майка му угаси лампата в кухнята.

Главата на Лена лежеше на възглавницата, краката й висяха навън — върху прасците й гореше пурпурна ивица.

— Леночка, спиш ли?

Ресниците й трепнаха, тя дишаше съвсем тихо, почти нечуто, по челото, по веждите, по горната устна и брадичката й блестяха едри капки пот. Той внимателно ги избърса с крайчеца на кърпата.

— Леночка!

— Повръща ми се — прошепна тя, без да отваря очи.

Той повдигна главата й, доближи едно канче до устните. Зъбите й ситно изтракаха о канчето, тя с усилие преглътна, жадно допи водата и останала без сили, се отпусна на възглавницата. Той я зави с одеялото, доля още вряла вода и колкото и да внимаваше, плисна крака й.

— Ау… — изстена тя, пак се сгърчи и отхвърли одеялото.

— Добре, добре, край! Това беше за последен път…

Тя затрепера като от треска, раменете й се гърчеха, китките трепереха. Той пак я зави с одеялото.

— Добре, добре, край.

Тя заплака тихо, безнадеждно.

— Край, край, вече няма.

Погледна часовника — беше един и петнайсет. Бяха минали четирийсет минути. Добре, още пет!

Тя престана да плаче, лежеше с лице, свряно във възглавницата, като мъртва. Шарок се наведе над нея, пипна челото й, беше студено, вслуша се — дишаше. Внимателно извади краката й от кофата — също като сварени. Ще мине… Из стаята отново се пръсна тръпчивата миризма на синапа. Сложи краката на леглото, зави я с одеялото, изнесе кофата в кухнята, изля я, изплакна от синапа мивката и всичко останало и се върна в стаята.

Лена спеше. Той отиде до прозореца, дръпна завесата. В съседния блок мъждиво светеха стълбищните площадки, крушките в телените мрежички блещукаха сиротно. Само дано не е било напразно. Глезла. Друга нямаше и да гъкне. От това не се умира. Ще се намаже с нещо.

Съблече се, угаси лампата, легна до Лена, внимателно поотмести краката й, дръпна към себе си одеялото. Почувствува горещия полъх от тялото й, тя беше безсилна, неподвижна, остро, възбуждащо миришеше на синап… И я взе такава, безучастна и затова още по-възбуждаща. В това имаше нещо пикантно, още неизпитвано, животинско. Стремеше се да предизвика сътресение, което да унищожи онова живо нещо в нея, да откъсне от тялото й нищожния зародиш, който едва не обърка живота му. И когато тя застена, си помисли, че сега онзи, другият живот, зародил се у Лена, най сетне е убит.

На сутринта тя не можеше да си обуе чорапите.

— Боли.

После не можа да си обуе ботите, не й ставаха. Той донесе едни валенки, големи, подшити, с разрязани кончови.

— Сега влязоха свободно — каза тя и внимателно и тромаво се разходи из стаята. Веднага стана по-ниска, набита, с валенките изглеждаше като селска жена с бледо подпухнало лице, със сенки под мъченическите очи.

И изведнъж седна на леглото.

— Зави ми се свят.

Той реши да я изпрати, че току-виж, паднала на улицата… Добре би било да й даде чаша чай, но майка му вече шеташе из кухнята и на Юра не му се влизаше при нея.

На двора никого не срещнаха. На Арбат той я преведе на другия тротоар — пред хлебарницата стояха на опашка познати от техния блок. Лена вървеше бавно, опираше се на ръката му — намерила кога да го хваща под ръка. Но това е последният им път заедно, трябва да го доизвърви. Само тя да не падне, само да стигне до вкъщи. Днес има почивен ден, ще полежи, ще й мине. Вече в техния двор я пусна сама, на входа тя се обърна, усмихна му се.

Следобед искаше да й се обади, да разбере как е, но не се обади, припряността само щеше да издаде тревогата му, да подчертае опасността от извършеното. Ще й се обади утре в службата. Ако е отишла на работа, значи е здрава, ако са успели, ще му каже. Тя беше на работа. И тихо, натъртено, като закриваше слушалката с ръка, каза: