Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

От този ден животът на Саша, на пръв поглед същият, както и през предишните седмици, в действителност рязко се промени.

По-рано той очакваше разпита с нетърпение и надежда, сега с таен страх. Плашеше го неизвестното, което неочаквано можеше да му поднесе следователят, нещо, за което Саша не е подготвен, за което вероятно не би съумял да се оправдае и което още повече ще задълбочи пропастта на недоверието и подозрителността помежду им.

Родителите на Шарок не обичаха семейство Панкратови. Не обичаха бащата — инженер, майката — „прекалено образована“, а най-вече вуйчото — един от онези, началствата. На двора майката на Саша сядаше при „интелигентните“, а майката на Шарок — при портиерките и чистачките. Арестуването на Саша те изкоментираха така: началствата се хапят, дай боже да си прегризят гърлата.

Но Юра Шарок не можеше да остане безучастен към арестуването на Саша. Колкото и да е, от една компания бяха.

А какво го свързваше него с тази компания? Не са истински приятели, те само го търпят, истеричката Нина, мухльото Максим, дърдоркото Вадим. Сега те ще оплакват Саша — той обаче не.

Лена… Добра женичка, приятна, чиста, но чужда. И не е за съпруга. Какво умее тя? Да вари кафе? Гледа уж да му угоди, ама той само се дразни от несръчността й. Освен това са връстници. Я какъв е баща му на шейсет! А тя още на четирийсет ще стане дебела като майка си, Ашхен Степановна. Сталин е недоволен от Будягин, Лена сама му го каза. А той добре знае какво значи „Сталин е недоволен“, как свършва такова недоволство. Домът на Съветите, луксозният апартамент — всичко е илюзия. Будягин му прочете нотация за съветското право, но какво ли разбира от него? Изостанал е с тази негова наивна партийна съвест. На сцената излезе сила, която огъва и по-яки дъбове. Как ли ще изглежда в очите на баща си, ако Будягин изгори? На ти една щерка на народен комисар!

Стига! Москва е пълна с хубави момичета. Вика Марасевич — само чака да й свирне. Ами Варка Иванова! Момиче един път!

Цяла седмица не потърси Лена. Тя ще го потърси. Ами добре, така ще и отговори, че повече няма да го търси. Но когато чу по телефона гласа й: „Юрочка, къде се изгуби?“ — притесни се, замънка, че е зает, готви дипломна работа, действува за разпределението си, прибира се към дванайсет, а в института има само един автомат, че и той развален.

Тя закри слушалката с длан.

— Затъжих се.

— Щом се освободя, ще ти се обадя. Може би другата седмица. Не й се обади нито другата седмица, нито следващата. Изобщо няма да се обади. Никакви обяснения! Но се обади отново Лена.

— Юра, трябва да те видя.

— Казах: щом се освободя, ще се обадя.

— Трябва да те видя спешно.

— Добре — ядосано отговори той. — В девет пред Художествения театър.

Обиколиха Арбатския площад и тръгнаха по Никитския булевард. Беше лют студ. Лена беше с кожухче, с червени плетени ръкавички, с кръгла кожена шапчица, нахлупена върху вълнен шал, който закриваше ушите й. Високите боти плътно обхващаха пълните й стройни прасци, това винаги вълнуваше Юра. И този познат парфюм. Може би днес… за последен път? Че то бива ли да скитат из улиците в тоя студ?

— Саша! Какъв ужас! — каза Лена. Той сви рамене.

— Арестували са го…

— Не ти ли е жал за него?

— Не е въпросът дали ми е жал. Той презира всички. И аз му нямам вяра, не, нямам му вяра.

— На Саша нямаш вяра?!

— Когато ме приемахте в комсомола, Саша каза: Аз нямам вяра на Шарок. Тогава никой не се засегна. А когато аз казвам — нямам му вяра, това ви възмущава.

Тя се стъписа, уплашена от гнева му.

— Повярвай ми, всички приятели имат добро отношение към теб.

— Това е снизхождение. И твоето е снизхождение.

Тя го погледна объркано. Иска да се скарат, не й се обади две седмици. И не посмя да му каже онова, заради което бе дошла.

В мълчание стигнаха до Никитските врати.

— Да се върнем обратно?

— Да идем до паметника на Пушкин. Кажи как вървят твоите работи.

Той сви рамене, какво да й разказва, омръзнало му е.

— Какво става с разпределението?

— Нищо.

Побелелият от снега Пушкин се издигаше над площада.

— Да поседнем. Уморих се.

Юра с недоволна физиономия почисти за нея снега от скамейката. А той ще постои прав, ще стои ей така и ще гледа към Страстния манастир… Не чу, а почувствува как тя тревожно си пое дъх.

— Юра, аз съм бременна…

— Сигурна ли си?

— Да.

— Може да е само закъснение?

— Вече от две седмици.

Тъкмо тези две седмици, през които не бяха се виждали. Преди две седмици щяха да измислят нещо, а сега аборт… Но как се е случило това? Той толкова внимаваше. Пък и тя няма ли си някакви чужбински хапове, таблетки за такива случаи?