Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Утъпканият сняг скърцаше под краката… Синият небесен свод, синкавите мразовити звезди, далечният шум от улицата, миризмите на пушек и горящи въглища човъркаха душата на Саша. Светлинките в прозорците на килиите му говореха, че не е сам. След смрадния задух в килията свежият въздух го опияняваше. И животът в затвора е живот, човек живее, докато диша и се надява, а на двайсет и две години целият живот е една надежда.

Конвойният отлепваше рамо от вратата; тракваше пушката, отваряше втората врата.

— Влизайте!

Саша свършваше обиколката и напускаше дворчето. Качваха се по стълбата, отново издрънчаваха ключове, вратата на килията се затваряше, отново голите стени, нарът, гърнето, шпионката на вратата. Но споменът за ободряващия студен въздух и за далечния шум от улицата дълго не го напускаше и Саша стоеше под прозореца, взираше се в късчето зимно небе, този син безметежен свод, който току-що бе висял над него.

Имаше още една радост — банята. Там го водеха нощем, веднъж в седмицата. Вратата се отваряше и конвойният събуждаше Саша с въпроса:

— Скоро къпали ли сте се?

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Саша скачаше, бързо се обличаше, вземаше кърпата и излизаше от килията. В съблекалнята конвойният му даваше миниатюрно кубче сив сапун и Саша влизаше в кабинката. Лееше се ту гореща, ту студена вода, нямаше с какво да се регулира. Саша заставаше под душа, наслаждаваше се, пееше. Струваше му се, че гласът му, заглушавай от шуртенето на водата, не стига до конвойния, седнал на перваза в съблекалнята. Този дребен на ръст червеноармеец, весел и сговорчив наглед, не припираше Саша, седеше търпеливо — не е ли все едно кого ще изчаква, ако не този, друг ще е. Саша се къпеше дълго, сапунчето се превръщаше в размекната топчица, а той все така стоеше под душа, обръщаше се, подлагаше на водата гърба си, корема, краката… „И летеше тройка със звънчета, и трептяха светлинки пред нас. Ех, кога ли с вас ще съм, момчета, да разсея мъката си аз…“

Връщаше се в съблекалнята, избърсваше се, конвойният го гледаше любопитно, може би недоумяваше за какво ли държат тук това младичко и както личи, образовано момче, а може би се възхищаваше на мускулестото тяло на Саша.

Една нощ конвойният го събуди с обичайния въпрос:

— Скоро къпали ли сте се?

Саша се бе къпал предишната нощ, конвойният нещо беше объркал.

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Вече след като излезе от кабината, докато се бършеше, Саша каза:

— Добре ще е да идвам по-често…

Дребничкият конвоен нищо не отговори, но на другата нощ пак дойде. Саша взе да ходи на баня почти всяка нощ. Понякога не му се ставаше, спеше му се, но ако откажеше, конвойният нямаше да дойде следващата нощ. Какви ли са тези привилегии лично за него? Може би другите отказват, не искат да се къпят нощем и конвойният скучае — пестеливо селско момче, жал му е за водата, дето изтича напразно от душа. А може да е благосклонен към Саша, задето цени банята, за която той отговаря.

Изскърцването на ключалката събуди Саша. В килията влезе конвойният. Но не онзи, който го водеше на баня, а друг, непознат, с огромна връзка ключове на колана. На вратата бе застанал мирно коридорният надзирател.

— Име?

— Панкратов.

— Обличайте се.

Саша стана от леглото… Къде?… Освобождават ли го?… Но защо нощем? И колко е сега часът? Понечи да си облече палтото.

— Няма нужда.

Конвойният с кимване му посочи да върви надясно и тръгна след него. Ключовете подрънкваха на кръста му. Вървяха дълго по късите коридори, покрай стълбищните площадки, оградени с метална решетка. Преди да отключи желязната врата на поредния коридор, конвойният почукваше по нея с ключа. Оттатък му отвръщаха със същото метално почукване. И чак тогава той отключваше.

Саша вървеше пред конвойния, опитваше се по посоката да определи към коя част на затвора се движат. Те ту се изкачваха по стълбища, ту слизаха, според неговите сметки стигнаха до първия етаж.

И тук имаше много врати, но не железни, а обикновени, от дърво, без малки прозорчета и шпионки. Конвойният почука на една.

— Влезте!

Лъч светлина заслепи Саша. Човекът, който седеше зад бюрото, извъртя лампата и я насочи към лицето му. Саша стоеше, заслепен от тесния лъч, и не знаеше какво да прави, къде да върви.

Лампата се наведе, огря бюрото и човека.

— Седнете!

Саша седна. Пред него беше следователят, сух, светлокос млад мъж с големи рогови очила и три лентички върху петлиците на гимнастьорката, добре познатият и приятен на Саша тип на селски комсомолски активист, културмасовик и учител, ако човек си го представи без униформа. На бюрото имаше бланка и той започна да я запълва… Фамилно име?… Име?… Бащино?… Година на раждане?… Място на раждане?… Адрес?…