Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Заедно с другите делегати на конгреса Марк Александрович стоеше на трибуната пред кремълската стена. На своя строеж той беше свикнал и с по-големи студове и въпреки това краката му измръзнаха, беше дошъл с обувки, а трябваше да обуе валенки. Намери Березин, той бе застанал наблизо и когато митингът свърши и започна манифестацията, отиде при него.

Върху бронзовото ескимоско лице на Березин се изписа напрегнато очаквателният израз на човек, когото хората търсят само по въпроси на живота и смъртта. Той учтиво кимна — към него се обръщаше делегат на конгреса, а когато Рязанов се представи, се здрависа с него дори доброжелателно. Марк Александрович изложи накратко делото на Саша, спомена за стенвестника, за Солц, каза, че гарантира за племенника си, макар да допуска, че в отговор на несправедливите обвинения в младежкия си гняв той може да е казал нещо, което не е бивало да казва. Ако пък Саша е арестуван по друго дело, той моли да го информират, делото на племенника му не може да не го вълнува. Березин слушаше внимателно, от време на време поглеждаше към крачещите по площада хора, тогава светлината на прожекторите озаряваше лицето му, то изглеждаше уморено, подпухнало и състарено. Слушаше мълчаливо Марк Александрович, само повторно попита за фамилното име на Саша и в отговор на молбата за информация по делото усмихнат промълви: „В тъма дълбока се укрива той…“ — в смисъл че и той не знае нищо за делото, а и да знае, не му е мястото и времето да говори за него. Дори и на подходящо място пак не би могъл да каже нещо, такава му е работата.

— Ще проуча делото и ще направя всичко възможно. Следствието ще бъде проведено внимателно и обективно.

Този отговор прозвуча на Марк Александрович сериозно, искрено и добросърдечно. Успокоен, той се сбогува с Березин.

Марк Александрович искаше да поговори и със Солц. Но Солц не присъствуваше на конгреса, бил болен. А да отиде вкъщи при болен човек Марк Александрович сметна за неудобно, пък и след разговора с Березин — и за ненужно.

В момента, когато московчани крачеха по осветения от прожекторите Червен площад, поздравявайки застаналия на Мавзолея Сталин, в Бутирския затвор настъпи часът за вечеря. В коридора тихо се затътриха валенки, чуха са разни шумове, скърцане на ключалка, удар с лъжица по тенекиена паница, звук на наливана в канче вряла вода. Отмести се крилото капаче на ключалката, за миг се появи светла точка и веднага изчезна, затулена от главата на надзирателя — той огледа килията, после пусна капачето, отвори прозорчето.

— Вечерята!

Саша подаде паницата си. Бакарят, един криминален, сложи в нея лъжица каша, загребана от тенджерата, която неговият помощник, също криминален, държеше с две ръце, наля му в канчето вряла вода от чайника. Надзирателят следеше да не би Саша да предаде нещо на бакаря, бакарите да не гледат Саша.

В този коридор бяха политическите. Те всички се приближаваха до прозорчето, подаваха паница и канче, получаваха кашата и врялата вода.

Кои са тези хора? За две седмици освен бакарите Саша успя да види само двамина затворници. Бръснаря, мършаво старче с ниско чело, остра брадичка и безжалостни очи на убиец. Той бръснеше с тъп бръснач. Саша не отиде втори път при него, реши да си пусне брада. Втория — млад криминален с брашнесто на цвят женско лице. Той метеше коридора и когато водеха Саша, застана с лице към стената — нямаше право нито да гледа минаващия затворник, нито да му показва лицето си. И въпреки това Саша почувствува неговия кос, любопитен и дори весел поглед.

Когато извеждаха Саша на разходка или до тоалетната, всички килии изглеждаха мъртви. Но първата вечер след вечеря Саша чу предпазливо почукване по дясната стена — бързи, ситни удари, къси паузи и шумолене, сякаш прокарваха някакъв предмет по стената. После всичко утихна — съседът очакваше отговор. Саша не отговори, не знаеше сигнализацията.

На другия ден, пак след вечеря, почукването се повтори.

За да покаже на съседа си, че го чува, Саша няколко пъти чукна по стената с кокалчето на пръста си. Сега правеше зова всяка вечер. Не можеше да разбере какво иска да му каже съседът, макар да долавяше в звуците някаква закономерност: няколко удара, кратка пауза, пак удари и накрая шумоленето. И въпреки че Саша не разбираше какво иска да му каже съседът, вълнуваше го това предпазливо почукване, изпълнено с упорита затворническа надежда.

Отляво никой не чукаше на Саша, не отговориха и на неговото чукане.