Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Марк Александрович не коментира случката, просто я разказа, като добродушно си смучеше лулата, но я вмъкна на такова място в разговора, че умният му събеседник не можеше да не схване алегорията — отживял времето си социален строй, въоръжен с най-нова техника, ето това е Америка. Белгиецът оцени такта на Марк Александрович, който тъй дипломатично му бе посочил нивото, на което е свикнал да разговаря. Марк Александрович обичаше да блесне пред чужденците с ерудиция, с остроумие, с широта и свобода на възгледите, смяташе, че именно така трябва да се държи човек, натоварен в страната си със сила и власт.

Съпругата на белгиеца не схвана алегорията. Но сценката, разказана от Марк Александрович, й се видя комична и тя дълго се смя.

От гарата Марк Александрович отиде на „Садово-Каретная“, в Третия дом на Съветите. Залата, където работеше организационната комисия, беше празна, всички делегати бяха пристигнали, но дежурните бяха на местата си. Марк Александрович се регистрира, получи мандата си, резервацията за хотела, купоните за хранене, бележник „Делегат на 17-ия конгрес на ВКП (б)“. Навлизаше в познатата атмосфера на партийния конгрес с неговия твърдо установен ред, регламент, дисциплина, на които трябва и е приятно да се подчиняваш, превключваше мислите си към нещо по-важно и висше от онова, с което живееше вчера, отърсвайки се от бремето на делничните грижи — чувство, напомнящо преживяванията на стар войник, отново призован в частта си.

В хотела го настаниха в стая с още двама. Легло, нощно шкафче — повече не му трябваше. Марк Александрович знаеше, че сред делегатите ще види много стари другари, няколко вече бе срещнал във вестибюла. Те бяха радостни, възбудени и като ги гледаше, Марк Александрович още повече се изпълни със съзнанието за стабилността и правилността на всичко, което се вършеше. Има партия, има партийни кадри, зрели, проверени, закалени, знаещи как и накъде да водят делото. Фактът, че те подкрепят Сталин, говори само за тяхната сила. Тези хора, честни, самоотвержени, справедливи, никога няма да допуснат беззаконие. Това, което се е случило със Саша, е нелепост. Той получи последното писмо на Соня преди десет дена. Може пък вече да са пуснали Саша?

Обади се на сестра си. Още от първия звук на гласа й разбра, че нищо не се е променило.

— Ще дойдеш ли? — попита Софя Александровна.

Сега не му се ходеше до Арбат. Късно беше, нямаше кола, в съседната стая го чакаха приятелите. Но ако не тръгнеше сега, не се знае кога щеше да успее да отскочи.

— Ако не си легнеш, след час, час и половина ще бъда при тебе.

— Че то аз сега спя ли?…

Посещението у сестра му потисна Марк Александрович. Тя разговаряше с него раболепно, трескаво търсеше някакви хартишки, разглаждаше ги с треперещи пръсти, гледаше го с надежда, смесена със страх тази минута той беше за нея не брат, а един от силните на деня: може да помогне на сина й, а може и да не помогне, може да го спаси, но може и да не го спаси. Страданието бе изострило нейната наблюдателност, тя разбираше, че този проблем му е неприятен, той иска да прецени всички обстоятелства, докато за нея не съществуват никакви други обстоятелства, освен едно — Саша е в затвора.

Марк Александрович отново изпадна в мъчителното и потискано състояние на безизходност, усети тъпите болки в тила си. Той обича Соня, обича Саша. Но не може да дава празни обещания. Опитен човек е. Комунист.

— Още утре ще се заема. Ако Саша не е виновен, ще го пуснат.

Тя го загледа уплашено и объркано.

— Саша да е виновен… Допускаш ли?

Жесток е с нея. Но тя трябва да бъде подготвена за всичко. Инак ударът после ще бъде още по-тежък.

— Обвиняват го в нещо… Няма да замина от Москва, докато не изясня в какво именно…

Марк Александрович отиде при Будягин. Заради него Будягин бе изпаднал в двусмислено положение — беше ходатайствувал за човек, който сега е арестуван.

Будягин беше мрачен, нито веднъж не отвори дума за конгреса, вършеше си работата както винаги делнично. Може да беше обиден, дето не бе избран за делегат? Но той беше делегат със съвещателен глас, както и много други членове на ЦК и ЦКК, това никак не е обидно, такъв е редът открай време. Може би за него конгресът не е празник, а още по-тежка, главоболна работа? И все пак… Днес у него се чувствуваше особена потиснатост, съсредоточеност, неприветливост.

— Знаете ли за моя племенник? — попита Марк Александрович.

— Знам.

— Като се обърнах тогава към вас, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията.