Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Потегляме, граждани, потегляме.

Изпращачите заслизаха от вагона. Нахлу струя студен въздух. Шафнерът избута с крак снега, полепнал по прага, и затвори вратата. Чу се железничарска свирка, отговори й свирката на локомотива, вагонът трепна и с клатушкане затрака по стиковете на релсите.

Марк Александрович си събу валенките, извади от куфара домашни чехли, с удоволствие се разтъпка с тях, раздвижи краката си. После отиде до прозореца и дръпна перденцето.

Малкият влак се движеше през заснежената степ, заобиколи хълма, на който се издигаше градът, огрян от пламъците на високите и мартеновите пещи. Преди четири годините бяха дошли на голо място, а сега тук имаше двеста хиляди население, завод на световно равнище, гигант, вече дал на страната един милион тона чугун, стотици хиляди тона стомана, три милиона тона руда. Марк Александрович не се отдаваше на спомени, нямаше време, едва успяваше да мисли за това, за което трябваше да мисли в момента. Предстоеше конгрес и мисълта му се връщаше към Ломинадзе, който вече бе заминал за Москва с областната делегация.

За политически грешки Ломинадзе, член на ЦК, бе свален от всички високи постове и изпратен при тях като секретар на градския комитет, а на практика — като секретар на партийния комитет на завода, защото градът фактически беше заводът. Връстник на Марк Александрович, макар и с малко по-дълъг партиен стаж — Рязанов беше партиен член от деветнайсета, а Ломинадзе от седемнайсета — беше си създал име на голям политик, умен и тактичен, с размах и воля. Но ако на конгреса се поведе борба срещу бившите опозиционери, значи ще пострада и Ломинадзе, тогава може и заводът да пострада. Металът е важен, но политиката е още по-важна.

Преценявайки обстановката, Марк Александрович засега стигаше до мисълта, че конгресът ще мине спокойно, за това говореше самият му девиз — конгрес на победителите. Трите предишни конгреса бяха преминали под знака на борбата и бе дошло време да се демонстрира единството и сплотеността на партията около новото ръководство. И все пак трябваше да бъдат готови за всякакви изненади.

Във времената, когато не му даваха отделен вагон и той пътуваше до Москва с товарен, на платформата, на покрива, с шинел и торба на гърба, и през ум не му минаваше да се опасява от нещо. Сега от него зависят съдбите на стотици хиляди хора, има власт, твърдо вярва в правилността на партийната линия, не се присъединява и не се е присъединявал към никакви опозиционни групи, Серго го обича и Сталин го цени, но именно сега трябва да претегля всичко, трябва да очаква усложнения само защото преди година за секретар на техния градски комитет изпратиха Ломинадзе, който навремето си допуснал грешки, с които нито Марк Александрович, нито възглавяваният от него колектив имат нещо общо.

И това неочаквано и нелепо арестуване на Саша… Когато получи писмото от сестра си, обзе го мъчително чувство на тъга и безизходност. Но нали той не знае как се е случило. Инцидентът с преподавателя по счетоводна отчетност не е основание за арестуване, още повече че Солц е възстановил Саша. Причините по-скоро се крият в онова, което Саша тогава, оная нощ му бе говорил: нескромността на Сталин, писмото на Ленин… Той е чел писмото на Ленин? Къде, кога, кой му го е дал? Нескромността на Сталин… Само на него ли е говорил за това? На кого друг? Дали изказваше свои мисли, или внушения от някого? От кого? Той има право да знае всичко, става дума за неговия племенник, има право да разчита на внимателно и обективно разследване.

В Свердловск го посрещна представителят на завода при областния изпълком Киржак. Бързият влак Владивосток — Москва, на който трябваше да се прехвърли Марк Александрович, закъснявал, тъй че началник гарата направо от перона го поведе през гарата към стаята за членове на правителството и за други високопоставени лица.

Бюфетчийката донесе чай и сандвичи. Киржак, дребничък, нервен, суетлив, му докладва за състоянието на работата: доставките били нередовни, транспортът не достигал, фондовете били нереални, Счетоводството правело спънки, областните организации почти не помагали. Марк Александрович беше свикнал с обидения му тон, с него Киржак компенсираше недостатъчната си пробивна сила. Щом свърши с Киржак, Марк Александрович излезе на гарата. Пътечките в чакалнята бяха задръстени с бохчи, чували, сандъчета. На пода, по пейките седяха и лежаха хора, трупаха се на опашки пред касите, край големите бойлери, от които си наливаха гореща вода за чай, повечето бяха жени и деца. И всичко това — миришещо на овчи кожи, обуто с цървули, несвикнало с промени и пътуване, беше селото с неговата плахост, тъжна нищета и затънтеност, селската Русия, раздвижена, изместена от земята.