Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Мина един военен с две квадратчета на петлиците и в движение, без да го погледне, каза:

— Елате!

Саша вдигна вързопчето си и тръгна, вече без да изпитва нищо друго освен любопитство.

Още зад първия свод беше поставено малко канцеларско бюро. Военният седна, извади бланка. Фамилно? Име? Бащино? Година на раждане? Особени белези? Татуировки? Белези от рани? От изгаряния? Бенки?… Записа цвета на очите и косата му… Подаде му нещо като тампон за печати. Саша постави на бланката отпечатъците от пръстите си. Описа вещите: палто, шапка, обуща, пуловер, панталон, сако, риза.

— Парите!

Той преброи парите, записа цифрата в бланката, даде му да се подпише и прибра всичко в чекмеджето.

— Ще ви донесат квитанцията. — Той посочи вратата. — Идете там!

В стайчето очакваше Саша разплут, сънен дебелак с цивилни дрехи.

— Събличайте се!

Саша си свали палтото и калпака.

— Обущата!

Саша събу обущата и остана по чорапи.

— Извадете връзките.

Дебелакът сложи връзките на обущата на масата и му посочи ъгъла.

— Застанете там!

В ъгъла бе поставена летва с деления за измерване на ръста. Дебелакът намести върху главата на Саша плъзгача и силно, за да го чуе онзи зад стената, произнесе:

— Сто шейсет и седем!

После опипа палтото и калпака на Саша, разпори с ножче хастара, порови вътре, сложи ги на дървената пейка, кимна към костюма.

— Свалете го!

Саша свали сакото.

— Всичко съблечете!

Саша остана по гащета и фланелка.

Дебелакът опипа панталона и сакото, разпра хастара му, разпра маншетите на панталона, извади колана, сложи го до връзките от обущата, а сакото и панталона хвърли на пейката.

— Отворете си устата!

Приближи до Саша съненото си лице, огледа устата му, изтегли устните, погледна дали нещо не е скрито зад устните или между зъбите. После кимна към фланелката и гащетата.

— Съблечете ги!

Дебелакът търсеше татуировки, белези, следи от изгаряния или рани, но не намери.

— Обърнете се!

Саша почувствува по бедрата си студено докосване на пръсти.

— Обличайте се!

После, като крепеше панталона си без колан и шляпаше с разхлабените си обуща, Саша, придружен от конвоира, вървя по къси коридори, качва се и слиза по стълбища, обвити в метална мрежа, конвоирът тракаше с ключа по металните перила, скърцаха ключалки, наоколо имаше само мъртви килии и мъртви метални врати.

В един коридор спряха. Надзирателят, който ги очакваше, отвори една килия. Саша влезе. Вратата се затвори.

Както бе настоял Сталин, запалиха четвъртата висока пещ предсрочно, на трийсети ноември в седем часа вечерта, при трийсет и пет градуса под нулата. Марк Александрович можеше да замине само след като се увереше, че с нея няма да се повтори катастрофата, станала с първата висока пещ, също запалена в големи студове. Затова изостана от областната делегация и тръгна за Москва на двайсети януари.

Служебният вагон вече беше закачен за локомотива, снегоринът беше заминал напред. Вятърът свиреше, намиташе преспи и люлееше редките мъждиви фенери — гарата и градът имаха ограничен лимит за електроенергия, тя трябваше на завода, където се лееше металът.

В мъничкото здание на гарата около кахлената печка се бяха събрали служители от заводоуправлението, пристигнали да съгласуват въпроси, които се подготвят дълго преди заминаването на началството за Москва, но се приключват в последната минута. След Марк Александрович те се качиха във вагона с мокрите си валенки, с галошите, с отрупаните със сняг калпаци и яки, та ядосаха шафнера: всичко е излъскал както винаги, когато пътува шефът, затоплил е хубавичко, а те се отръскват, цапат, пушат.

Марк Александрович си съблече шубата, свали калпака и въпреки това му беше горещо, особено на краката в плъстените валенки. Крушките горяха колебливо, но ярко. Той бързо разглеждаше документите и се убеждаваше, че всичко, което му е нужно за Москва, е налице. В тезисите на ЦК за пръв път бе посочен срокът за завършване строителството на завода — 1937 година. И планът за производство на чугун бе намален от двайсет и два милиона тона на осемнайсет — бе победил реалистичният подход. Значи бе дошло време с пълен глас да поиска онова, което едва до вчера се искаше полугласно: жилища, механизация, социални и битови учреждения.

— Влакът потегля, Марк Александрович — докладва появилият се на вратата началник-гара.

Шафнерът, облечен в черно униформено палто и с черна ушанка, обиколи вагона с фенер в ръката, мрачно мърморейки: