Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Кога ще се видим?

— Че къде пък ще се видим? Трийсет градуса е, ще ти измръзнат карантиите.

— Ама нали Маруся ни чакала.

— Чака ни тя… Мъжът й пристигна. Добре де, ела на Девичка.

— А къде ще идем?

— Там, където няма да питаш „къде“…

— Значи утре на Девичка. В шест, в седем?

— Ха, как пък не съм хукнала в шест…

Ето че Катя се обади, върна се. И желанието, което винаги бе изпитвал към нея, отново го завладя, пък и не беше угасвало. Бяха се виждали през септември или през октомври, сега беше януари — четири месеца. Тя, разбира се, не се е омъжила, мъжът на Маруся не се е върнал и именно у Маруся ще идат утре, затова Катя бе заговорила за нея. Все със заобикалки говори, странно момиче!

Мислеше за нея в леглото и колкото повече мислеше, толкова повече я желаеше. Утре ще целува сухите й устни, ще я прегръща и тази мисъл дълго не го остави да заспи.

Звънецът, ясно прозвучал в антрето, веднага го събуди. Минаваше един, сигурно току-що беше задрямал. Звъненето се повтори настойчиво и уверено. Саша излезе в антрето по гащета и фланелка, свали верижката.

— Кой е?

— От домоуправлението.

Саша позна гласа на портиера Василий Петрович и завъртя ключа.

На вратата бе застанал Василий Петрович, зад него непознат младеж с палто и шапка и двама червеноармейци в шинели с малинови петлици. Като отмести отначало Василий Петрович, после Саша, младежът влезе в апартамента, единият червеноармеец остана на входа, другият последва Василий Петрович в кухнята и застана пред задния вход.

— Панкратов?

— Да.

— Александър Павлович?

— Да.

Без да откъсва от Саша напрегнат поглед, младежът му подаде заповед за обиск и арестуване на гражданина Александър Павлович Панкратов, постоянно местожителство Арбат…

Влязоха в стаята на Саша.

— Документите!

Саша извади от джоба на сакото си, метнато на облегалката на един стол, паспорта и студентската си карта. Младежът внимателно ги прегледа и ги остави на края на масата.

— Оръжие?

— Нямам оръжие.

Младежът кимна към вратата на стаята на майка му.

— Кой е там?

— Стаята на майка ми.

— Събудете я.

Саша си обу панталона, облече ризата, обу си чорапите и обувките. Оперативният работник стоеше с палтото и шапката, докато чакаше Саша да се облече. Саша стана, отвори вратата внимателно, за да не събуди отведнъж майка си, да не я уплаши.

Майка му седеше на леглото прегърбена, придържайки нощницата на гърдите си, бялата коса падаше върху челото и очите й и тя се взираше с кос, неподвижен поглед в оперативния работник, който влезе след Саша.

— Мамо, не се тревожи… Ще правят обиск при мен. Това е недоразумение. Всичко ще се изясни. Лежи си спокойно.

Косо, изпод вежди, тя се взираше покрай Саша в онзи, непознатия, застанал на вратата.

— Хайде, мамичко, нали ти казах, това е недоразумение, успокой се, моля ти се, лежи си.

На връщане към своята стая той понечи да затвори вратата, но оперативният работник я задържа с ръка: вратата трябвало да остане отворена. Оперативният работник е просто технически изпълнител, безполезно беше да спори и протестира. Трябваше да бъде уверен, весел, само така можеше да успокои майка си.

— Какво смятате да търсите, може би сам ще ви го дам?

Оперативният работник свали палтото, шапката си, окачи ги в ъгъла. Беше облечен в тъмносин костюм и тъмна риза с вратовръзка, обикновен младеж, започнал да напълнява, такива често можеш да видиш в канцелариите.

На бюрото бяха натрупани институтски тетрадки, конспекти, учебници. Оперативният работник ги вземаше, прелистваше, хвърляше по един поглед върху страниците и ги нареждаше на спретната купчинка.

Вниманието му привлече изречението, което си бе записал днес. Саша на тетрадката по мостове и пътни съоръжения: „Селянин й трамвая, объркан, жалък, а вкъщи властен и деспотичен!“

Тетрадката бе поставена до паспорта и студентската карта.

В чекмеджетата на бюрото имаше документи, снимки, писма. Оперативният работник се интересуваше не от съдържанието на писмата, а от кого са написани. И ако не можеше да разчете подписа, питаше. Саша отговаряше кратко. Оперативният работник отделяше писмата вдясно, те не му трябваха. Актовете за раждане, дипломата от гимназията, документите от работата му и другите документи си останаха на мястото, комсомолската и профсъюзната книжка бяха поставени вляво.

— Защо вземате комсомолската ми книжка?

— Засега нищо не вземам.