Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Подпишете!

Саша подписа. В бланката фигурираше и името на следователя — Дяков. Той остави перодръжката до мастилницата, вдигна очи към Саша.

— За какво сте тук?

Такъв въпрос Саша изобщо не беше очаквал.

— Мислех, че вие ще ми кажете.

С нетърпеливо движение Дяков се облегна на стола.

— Я ги зарежете тия работи! Не забравяйте къде се намирате. Тук аз задавам въпросите, а вие отговаряте. И ви питам: за какво сте арестуван?

Каза го така, сякаш някой друг е арестувал Саша, а той, Дяков, е принуден да изяснява защо. И Саша не може да не знае за какво е арестуван, и не бива да си губят времето, колкото по-бързо се заемат със същественото, толкова по-добре. Стаята потъна в мрак. Само бюрото беше осветено от настолната лампа, а когато Дяков се облягаше назад, лицето му изчезваше, гласът му се чуваше някъде от тъмното.

— Вероятно е заради оная история в института — каза Саша.

— Каква история? — попита Дяков незаинтересувано, сякаш тази история му беше известна и нямаше нищо общо с арестуването на Саша. Ей с такива номера започват всички подследствени, налага се да ги изслушваш, макар че ти е дошло до гуша от тяхното безполезно упорство.

Преструвка? Или наистина следователят нищо не знае?

Всичко вървеше съвсем различно от очакванията на Саша, за друго се бе готвил. Обзе го тягостното, непоносимо чувство, което го спохождаше като малък, когато се покатерваше на покрива по пожарната стълба — горните й пръти се бяха откачили от стената, краят се люшкаше и той трябваше да издебне момента, когато е най близо, за да прескочи. От височината на осмия етаж виждаше момчетата в дълбокия кладенец на двора, вирнали глави, те го гледаха и чакаха. Обземаше го страх, струваше му се, че няма да скочи сполучливо, че няма да успее да откъсне навреме краката си от стълбата и ще се строполи върху асфалта на двора.

Същото усещане за смъртно опасна и фатална игра го владееше и сега, когато седеше пред следователя, пак тъй жално и обречено се свиваше сърцето му. Неговото дело е глупост, дреболия, но облечено във формата на политическо престъпление, с арест, затвор, разпити, става страшно. Насреща му седи другар, комунист, но за него Саша е враг.

И все пак трябва да се защитава, трябва да говори онова, което бе мислил да говори. И с думите, които много пъти си бе повтарял в килията, Саша разказа за конфликта с Азизян, за стенвестника, за Солц.

— Но нали казахте, че ЦКК ви е възстановила?

— Да, възстанови ме.

— Значи сте арестуван не за същата постъпка, а за нещо друго…

— Друго няма.

— Помислете, Панкратов, възможно ли е да са ви арестували заради спора ви с преподавателя по счетоводство или заради някакъв си несполучлив брой на стенвестника? Ние тук да не гърмим с топ по врабци? Странна представа имате за органите на Чека.

— В какво ме обвиняват?

— Искате формално обвинение? Смятате, че ще спечелите от това ли?

— Искам да знам за какво съм арестуван.

— А ние искаме сам да си го кажете. Даваме ви възможност да бъдете честен и открит пред партията.

— Кажете в какво ме подозирате и аз ще отговоря.

— С кого сте водили контрареволюционни разговори?

— Аз? С никого! Не бих могъл да говоря такива неща.

— А кой ви е говорил?

— Никой не ми е говорил.

— Настоявате ли на този си отговор?

— Да, настоявам.

Дяков се намръщи, поразмести книжата по бюрото си…

— Е, няма що, много жалко. Друго очаквахме от вас. Не искате да бъдете правдив и искрен. Това няма да подобри положението ви.

— Освен историята в института, не знам да съм виновен в нищо.

— Значи са ви арестували за нищо и никакво? И ние затваряме невинни хора? Дори тук продължавате контрареволюционната си агитация, а ние не сме жандармерия, не сме Трето отделение 6 6 Орган за политически надзор и разследване към личната канцелария на императора (1826–1880 г.). — Б.пр. , не сме просто наказателни органи. Ние сме въоръжен отряд на партията. А вие сте двуличник, Панкратов, ето какъв сте вие!

— Как смеете да ме наричате така!

Дяков трясна с юмрук по бюрото.

— Ще ви покажа аз какво смея и какво не смея! В санаториум ли мислите, че се намирате? Тук имаме и други условия за такива като вас! Двуличник! Кулаците не са стреляли по вас. Цял живот сте живели на гърба на работническата класа и досега лежите на гърба на държавата, тя ви учи, плаща ви стипендия, а вие я мамите.

Известно време той мрачно мълча, после недоволно, сякаш изпълняваше ненужно, безполезно задължение, каза: