Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

И пак — не „другарите Рязанов и Будягин“, а просто „Рязанов и Будягин“.

— Не съм прибягвал до ничии ходатайства — възрази Саша, — разказах на вуйчо си, Рязанов, всичко, но не съм го молил да се намесва. Той сам, без да зная аз, е помолил Будягин да се обади на директорката на института Глинска.

— Да допуснем, че е така — съгласи се Дяков. — Но защо не казахте това миналия път? Защо не посочихте точно тези имена? Споменахте маса хора. — Той извади от делото на Саша тясно листче, Саша не го бе видял по-рано. — Баулин, Лозгачов, Азизян, Ковальов, обаче не посочихте Рязанов и Будягин. Защо?

Саша трескаво мислеше. Сега всяка негова дума може да се окаже фатална и за Марк, и за Иван Григориевич. Цялата работа е в тях — ясно. В какво ги обвиняват?

— Не съм допускал, че е важно. Това са чисто роднински връзки. Дори не разбирам защо толкова ви интересуват.

Каза го твърдо, както човек говори за нещо, което не иска и няма да обсъжда. Дяков му сочи пътя, по който трябва да върви, но той няма да тръгне по този път.

Дяков го погледна, както се стори на Саша, внимателно, заинтересувано, дори някак боязливо.

— Пак вуйчо ви ли уреди Солц да разгледа вашия въпрос?

— Никой нищо не е уреждал. Аз сам отидох при Солц.

Дяков се поусмихна иронично.

— Хората с месеци чакат да ги приемат, а вие отидохте и готово: веднага ви прие, веднага разгледа въпроса ви. Кой ще ви повярва, Панкратов?

— И все пак е така — каза Саша, — така се случи. Влязох в кабинета, той ме видя, попита какво искам…

— Помогна ви щастливата случайност?

— Може би… Нима нямах право да се обърна към ЦКК? Нима моят вуйчо е нямал право да ходатайствува за мен? Каква вина имам аз? И за това ли ме държите тук? За нищо и никакво!

По лицето на Дяков се плъзна лека гримаса. Но той нищо не каза, само извъртя очи към началника си, сякаш го приканваше да се убеди с какъв човек си има работа той, Дяков, а може би очакваше онзи да каже нещо. Но човекът с ескимоското лице нищо не каза, тежко се надигна и излезе.

Дяков се навъси и вече с друг тон заяви:

— Вашата вина е, че сте неискрен, нечестен пред партията. Скрихте и много други неща. Посочихте своите обвинители, но нито веднъж не споменахте кои са били защитниците ви. При това в разглеждането на вашия въпрос са вземали участие много хора… Да речем, същият този Криворучко…

Саша почувствува опасност. Провалът можеше да дойде от най-неочаквана посока. За Марк и Будягин е ясно, той не може да каже нищо компрометиращо за тях и няма да каже. Но Криворучко… „Този готвач ще готви лютиви гозби…“ Криворучко каза това за Сталин. Ако цитира тези негови думи, Саша не само ще се оплете повече, но и ще предаде Криворучко. Ако пък премълчи, ще тръгне по пътя на неискреността и лъжата.

— Бил съм при него два пъти. Първия път той ми сложи печат на документите за изключването, втория път оформи възстановяването ми.

Дяков се засмя.

— Ту ви изключват, ту ви възстановяват, ту пък попадате в затвора… И нищо ли не ви е казвал?

— Стори ми се потиснат, нали го изключиха от партията.

— И вас са ви изключили. Нима той не намери какво да ви каже?

Дяков все така не откъсваше поглед от него. Знае ли нещо, досеща ли се или пък опипва, почувствувал колебанието му?

— Никак ли не изрази отношението си към обстоятелството, че са ви изключили, а после са ви възстановили? — настояваше Дяков. — Нима дори нищо не ви попита? Още повече че на заседанието на партийното бюро сте го защитавали?

— Просто му разказах как стана всичко…

— Ето, виждате ли?… И той просто удари печата.

Не, не бива да се поддава! Опипва, поставя клопки, отвлича вниманието му от същественото, от Марк и Будягин, оплита го…

— Никакъв по-особен разговор не можеше да има. Той е заместник-директор, а аз обикновен студент.

Дяков го пронизваше с очи.

— Ние имаме сведения, че Криворучко с други студенти е водил антипартийни разговори. А на вас, човек онеправдан, при това човек, който го е защитавал, нищо да не каже. Странно!…

Криворучко се познава с Марк, поръча да му предаде поздрави. Не, не бива да казва това.

— Така беше — каза Саша.

Дяков все не откъсваше очи от Саша и внезапно злорада усмивка се разля по лицето му. С тази злорада усмивка той дръпна към себе си чиста бланка за протокол на разпита.

— Добре, ние сме хора търпеливи, ще почакаме кога най сетне ще решите да бъдете честен, кога ще си спомните това, което трябва да си спомните.

Този път записаното от Дяков започваше с думите: „Като допълнение към показанията, които дадох по-рано…“ — и съдържаше признанието на Саша, че е ходил в кабинета на Криворучко и се е изказвал пред партийното бюро в негова защита, а Янсон и Сиверски са защитавали Саша. За Марк и Будягин в протокола нямаше нито дума.