Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Точно когато разместваше, дойде Варя. Бързо си съблече палтото и се захвана да помага — пренасяше купчинките бельо, роклите, килимчетата, възглавниците, одеялата, нищо не изпускаше, нищо не губеше, точно знаеше кое къде да сложи и подреждаше така, че за всичко да има място.

На Софя Александровна й беше приятно, че това момиче й помага, и самото то й харесваше. Понякога си мислеше, че може би не е хубаво да въвлича Варя в своя живот, в своето нещастие, ала съчувствието на Варя, нейният стремеж да помогне бяха толкова непоколебими, че Софя Александровна не можеше да си представи как ще я отстрани.

И сега благодарение на помощта на това момиче работата им приличаше на обикновено шетане, на обикновено разместване на мебели и за да запази тази илюзия, Софя Александровна нищо не й говореше. Ала усещаше, че мъжеството я напуска. Съпругът й я остави, затвориха сина й, отнемат й стаята… Отдавна трябваше да даде тази стая на Саша. Вече бе мъж, било му е неудобно в общата стая, а тя не му я предложи, не искаше да се лиши от удобството. Колко егоистично от нейна страна! А той не отваряше дума за това, нейното скъпо, скромно момче.

Не можаха да разглобят железния креват, едното краче на гардероба се счупи, скринът не щеше дори да помръдне, макар че извадиха чекмеджетата.

Михаил Юриевич си дойде от работа, довтаса и съседката Галя, те помогнаха да преместят гардероба и скрина, разглобиха кревата, пренесоха в малката стая дивана, на който спеше Саша, неговото бюро и етажерката. Софя Александровна подреди приборите за писане, сложи няколко книги на Саша, окачи перденце.

Варя си тръгна от Софя Александровна, когато свършиха всичко, макар да знаеше, че вкъщи я чака Серафим, същият онзи младичък курсант, когото Макс беше довел на Нова година.

Този Серафим — виж го ти колко е бърз — се обади на Варя по телефона още на другия ден и й определи среща на Арбатския площад. Тя тръгна ей тъй, на шега, взе Зоя и още едно момиче. Приятелките й останаха на отсрещния тротоар, видяха как до Варя приближи младичък военен, как двамата тръгнаха по Арбат. Момичетата също вървяха по другия тротоар, правеха й знаци, които тя не разбираше, и тя им правеше знаци, които те също не разбираха. Серафим я покани на танцова забава в Дома на Червената армия. Варя не можеше да отиде тази вечер, имаше билет за кино. Но знаеше колко е трудно да идеш на забава в Дома на Червената армия, затова обеща на Серафим за следващата събота. Серафим играеше всички модерни танци, започнаха да ходят там всяка седмица, приятелките й заблазяваха.

Варя се примири със смешното му име, единият от братята Знаменски 7 7 Братя Знаменски, Георгий и Серафим — известни лекоатлети от 30-те години, рекордьори на СССР, победители в международни състезания. — Б.пр. също се казваше Серафим. Вярно, не беше като момчетата от техния двор — кореняците московчани, арбатчаните — стеснително провинциалистче. Но той я ухажваше сериозно, това ласкаеше Варя, тя се чувствуваше голяма, пък и Нинка не можеше да има нищо против дружбата им, нали Серафим беше приятел на нейния Макс, а Макс не може да има лоши приятели.

Вкъщи Нина посрещна Варя със сърдит поглед: вече цял час Серафим скучаеше на дивана с книга в ръце, шумоленето на страниците дразнеше Нина, пречеше й да работи — тя поправяше ученически тетрадки. И нейният укорен поглед означаваше: „Щом си определила среща на човека, прибирай се навреме, не съм длъжна да забавлявам кавалерите ти.“

Варя не захвана да й обяснява защо бе закъсняла. Ще и каже после. А сега нареди на Серафим да излезе в коридора: трябваше да се преоблече.

Огледалото беше окачено на вратата на гардероба. Варя отвори вратата така, че да стои не с гръб, а странично към светлината, и започна да се преоблича. Това също ядоса Нина, нали и без това беше с хубава рокля, можеше да иде с нея. И как само си обува чорапа! Изопва си крака и чак примира, любува се на себе си. Ами този навик да снове из стаята почти гола, откъде ли се е взел пък той?! На шестнайсет години!

— Не забравяй, че те чакат.

— Да — кротко отговори Варя. И все така кротко попита: — Ще ми дадеш ли обувките си за тази вечер?

На Нина не й се даваха единствените официални обувки, но тя нямаше търпение да чака Варя най сетне да се махне.

— Вземи ги.

Варя извади обувките, дълго ги оглежда и опипва, а когато ги обу, пак ги заоглежда, изопна крак и пак му се залюбува. Най-сетне приключи с обличането, отвори вратата.