Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Тогава той бе казал на баща си:

— Няма да ти позволя да обиждаш мама.

Баща му го гледа известно време със сивите си изпъкнали очи, после оброни глава на ръцете си.

— Добър син си имам… — и заплака.

Бащата си е баща. Нищо, че ръката му беше студена, той помнеше от детинство нейното докосване. Дощя му се да го утеши, да му поиска прошка. Баща му махна ръцете от лицето си. Очите му бяха злобни, сухи.

— Кой ти е дал право да се намесваш?!

— Тя ми е майка.

Няколко дни баща му мълча още от ставането сутрин, бръснеше се, дълго се миеше, обличаше, разглеждаше се в огледалото, мълчаливо сядаше на масата, мълчаливо се хранеше, събираше книжата си в чантата, нещо мърмореше, после тръгваше за работа, без да каже довиждане. Щом се върнеше, злобно оглеждаше стаята, обядваше, без да пророни дума, шумно отблъсваше чинията, не отговаряше на плахите въпроси на майка му. Чак късно вечерта, когато си отиваха с майка му в тяхната стая, Саша чуваше оттам неговия приглушен глас, а майка му само мълчеше, мълчеше и Саша се страхуваше, че от това мълчание ще й се пръсне сърцето.

После той каза на Саша:

— Трябва да си поговорим с тебе.

Излязоха от къщи и тръгнаха по Арбат. В светлината на уличните лампи се рояха снежинки. Баща му носеше висок кожен калпак, от същата кожа беше и яката на шубата му, вървеше до Саша — висок, красив, гладко избръснат, категоричен, нетърпящ възражения.

…Той не искал да намесва сина си в техните отношения, тя била, която от детинство му внушавала неприязън към баща му. Тя била виновна за неразбирателството в семейството, тя не споделяла неговите стремежи, неговите интереси. По-близки й били сестрите и брат й. Тя била способна единствено на ревност.

Страшна мъка налегна Саша. Какво да възрази на баща си тук, насред улицата, баща му недочува, ще трябва да вика.

И каза само:

— Щом двама души не могат да живеят заедно, те трябва да се разделят.

След един месец баща му замина на работа в Ефремовския завод за синтетичен каучук. Така на шестнайсет години Саша вече трябваше да разчита само на себе си.

Дяков не го викаше и това не вълнуваше Саша. Бе очаквал първия разпит с надежда, втория — със страх, сега не изпитваше нито надежда, нито страх. Само мисълта за Криворучко не му даваше мира. Може да арестуват Криворучко и той да признае, че е казал на Саша онези думи за готвача. Тогава ще хванат Саша в лъжа, а уличеният в лъжа вече не може да разчита на доверие в най-важното, което засяга Марк.

Защо му трябваше на Криворучко да говори такива неща? В какво глупаво положение го постави. Дърдорко! Как би постъпил Саша, ако въпросът за Криворучко се разглеждаше в партийното бюро? Там нямаше да скрие думите му… Нека другарят Криворучко обясни какво е имал предвид! Но защо пък тук трябва да постъпва другояче? Защо е длъжен да прикрива Криворучко?

Ще разкаже всичко, както си беше, и ще отхвърли бремето от себе си. Съвестта му ще бъде чиста, а те там да решават… „Сибир е ужасен, Сибир е далечен, но в Сибир също хора живеят…“ Откъде ли беше това?

А той живее в затвора, лежи, чете, сладко си хапва салам, шоколад, всяка нощ пее под топлия душ, мисли, спомня си. Израсна му брада, вече я поглажда, ще му се да види как изглежда с брада, но няма огледало.

Пак дойде надзирателят с молива и листа, взе книгите. Саша написа нова заявка. Този път изреди десет книги, дано поне някоя се окаже налице. Повтори „Война и мир“ и „Изгубени илюзии“, поръча литературните списания от януари, февруари, март, Стендал, Бабел, „История на упадъка и разрухата на Римската империя“ от Гибън — беше започнал да я чете малко преди да го арестуват, поиска Гогол, когото обичаше, и Достоевски, когото не обичаше — нали все пак трябваше да го прочете. И отново кодекса, да знаят, че иска да го види. Безспорно Дяков преглежда заявките му. Тъкмо затова, да разбере Дяков, че той иска да знае правата си.

Двата дена без книги отново го върнаха в предишното състояние. Отново дебелите стени, потискащата тишина, следящата го шпионка на вратата, извеждането до нужника, отново тежката храна и киселините — продуктите, изпратени от майка му, се свършиха.

Той мислеше за Катя, спомняше си горещите й ръце, сухите изпръхнали устни. Не можеше да заспи, ставаше и ходеше. Но надзирателите забраняваха нощем да се разхождаш из килията.

— Арестуваният, легнете!

Той лягаше, не можеше да заспи, ако заспеше, сънуваше мъчителни сънища, изнурителни видения, както някога, когато беше на седемнайсет години…