Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Когато беше на седемнайсет години, веднъж отидоха с майка си в Липецк. У хазяйката, в чиято къща живееха, дойде на гости снаха й от Самара, мъжът й бил там железничар. Казваше се Елизавета Петровна — слабичка блондинка с пеньоар, който едва се прихлупваше върху голото й тяло. Тя се взираше в Саша с тесните си, леко дръпнати очи, двусмислено се усмихваше, кокетираше — малка еснафка от Самара. И все пак нейната двусмислена усмивка, тялото, надничащо от полуразгърнатото пеньоарче, евтиният парфюм вълнуваха Саша. Денем тя лежеше в градината с разкопчан пеньоар, изложила на слънцето белите си стройни нозе. Саша не гледаше към нея, само чувствуваше под ябълката бялото петно на възглавницата, пъстрите шарки на пеньоарчето, голите стройни нозе със заоблени колене, чувствуваше косия й поглед, усмивката.

— Саш-шша… — каза тя веднъж, удължавайки „ш“-то.

Той отиде, седна до нея.

— Саш-ш-ша — провлачи тя, обърна се към него, пеньоарчето се разтвори и оголи бялото слабичко рамо и малката гръд. — Саша… Къде се губите по цял ден? С момичета ли? Разкажете ми…

Той не можеше да продума, гледаше плътно събраните й нозе, малката гръд… Слънцето сухо приличаше, бръмчеше някаква оса, миришеше на ябълки. Саша нямаше сили да стане, да помръдне, засрамен чувствуваше, че тя вижда всичко, всичко разбира, усмихва се с двусмислената си усмивчица и вътрешно му се подиграва.

— Само четете, четете, ще се побъркате от това четене.

Тя взе от ръцете му томчето на Франс.

— Няма да ви го дам!

И скри книгата зад гърба си. Той посегна да я вземе, ръцете им се сплетоха, тялото й горещо го облъхна, тя хвърли крадлив поглед към портичката, отметна глава, тежко задиша, върху лицето й се изписа нещо отвъдно, тайно. Обгърна врата му с горещите си ръце, привлече го, устните му докоснаха нейните и тя се отпусна по гръб.

После се взираше в очите му и се смееше.

— Виж какво направи… Сега ще трябва да го пера. А на тебе неприятно ли ти е, кажи?… Нищо, миличък, само първия път е неприятно, а на тебе ти беше за пръв път, нали, хайде кажи?

Срам го беше, отбягваше я, но на другия ден, на обед, тя каза:

— Саша, проявете се като мъж, повозете ме с лодката.

— Иди, Саша — каза майка му, която се притесняваше, че на Саша му е скучно в Липецк.

С лодката прекосиха Воронеж — така се казва реката в Липецк, и тук, на поляната, тя пресметливо и делово му се отдаде.

През нощта дойде при него, той спеше на дивана в трапезарията, и идваше така всяка нощ, а денем го отвеждаше на другия бряг на Воронеж.

— Събрал се дявол с пеленаче, у, пачавра недна — съскаше свекърва й.

Майка му нищо не забелязваше.

Пристигна мъжът на Елизавета Петровна, подозрително поизгледа Саша, види се — беше научил нещо от майка си. Елизавета Петровна играеше на нежна съпруга, а Саша представяше като безнадеждно влюбено хлапе. Пред мъжа си, като провлачваше думите и се подхилваше, казваше:

— Ето го и моя кавалер…

Кокетирането й отвращаваше Саша, дразнеше го шепненето и кикотенето на съпрузите в тяхната стая. Впрочем той скоро трябваше да започне работа в завода, затова замина за Москва, като остави майка си в Липецк. Дълго време след това отбягва жените.

Веднъж в завода организираха съботник, почистваха територията, разтоварваха дърва, изнасяха снега. Една апаратчица от трети цех, Поля, високо красиво момиче, работеше близо до него, все се шегуваше и закачаше, а когато съботникът свърши, тихо му каза:

— Хайде да те водя у нас, ще се постоплиш.

И още по-тихо добави:

— Днес съм сама.

Тогава той не отиде, твърде обмислено му го предложи тя. Сега съжаляваше, че не бе отишъл.

Кръвта му вреше и мира не му даваше, знаеше до какво води понякога самотата и се страхуваше от това. Правеше гимнастика сутрин и вечер, денем не лягаше, кръстосваше килията, определи си дневна норма — десет хиляди крачки, вземаше съвсем студен душ, лягаше си колкото може по-късно, ставаше колкото може по-рано.

След два дена му донесоха книгите и той пак потъна в четене. Само че сега четеше не легнал, а седнал, дори прав, подпрян на стената. Бяха му пратили първите два тома на Гибън, „Братя Карамазови“ и вместо „Мъртви души“ — „Тарас Булба“.

Доведоха му съсед — слаб, направо мършав младеж с протрито пардесю, скъсани обуща и каскет. После донесоха нар, дюшек и одеяло.

Той се казваше Савелий Кусков, бил студент третокурсник от Московския педагогически институт, лежал в Бутирки вече пети месец. Живя при Саша два дена, после го отведоха, а нарът остана.