Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

И ето че от този свят се появи Саша. След десет години! Как ги е преживял? Как е оцелял? Защо е изпратен именно при него, в неговия корпус? Какво се крие зад това? Не биваше да показва, че го позна, не биваше да го нарича Саша…

Офицерът отново вдигна ръка до козирката.

— Разрешете да доложа, другарю генерал?!

Изговаряше думите ясно… Неговият глас е, на Саша… И все пак, все пак…

— Свободно! Слушам ви.

Саша свали ръка.

— Другарю генерал! За да има пълна яснота. Съден съм по член петдесет и осми, това фигурира в личното ми досие. Не съм се натрапвал за вашия корпус. Не исках да идвам при вас. Но заповедта си е заповед. С нищо не можех да я оспоря. Единственото, на което бих могъл да се позова, е нашето старо познанство. Но командуването не би приело такъв довод. А хората, които трябва да ме наблюдават, биха го взели предвид. Това би могло да усложни вашето положение. Затова моля да ме върнете в щаба на фронта: аз съм майор, а тази длъжност трябва да бъде заемана от полковник, това е убедителен мотив. Подобно решение ще бъде най-правилното и за вас, и за мен.

Максим Иванович не отговори. Боже мой! Та това е предишният Сашка, когото той толкова бе обичал. Сашка, честният, прямият, принципният, той не иска да създава неприятности на никого, всичко поема около себе си. Какъв ли живот е преживял, но си е същият, съвсем същият! Младостта на Максим Иванович отново се взря в него — открита, смела, безкомпромисна. И в тези разгорели се спомени той видя и себе си като предишния Макс, засрами се от моментната си слабост: забрави какъв е всъщност, разколеба се, поддаде се на нещо, зародило се през ония смутни години.

— Разрешете да напусна, другарю генерал?

— Стига, Саша — каза Максим Иванович, — събличай се, да полеем срещата.

— Максим — сериозно произнесе Саша, — именно затова не исках да дойда при тебе, прекалено добре те познавам.

… Буца заседна на гърлото на Максим Иванович, той си пое дъх, сложи ръка на рамото на Саша.

— Благодаря ти, Саша… Благодаря ти, че така си мислил за мене. Стига, я сядай!

Той бързо се отдалечи от Саша, отвори вратата, нареди на адютанта:

— Дай ни две капки с мезе и чай.

— Максим — пак подзе Саша.

— Стига! — прекъсна го Максим Иванович. — Аз съм старши тук — и по длъжност, и по чин.

Така си представям срещата на моите двама герои. Но дали тази сцена ще остане такава и в бъдеще, на знам. Героите на един роман имат свойството да заживяват собствен живот, на автора остава само да го записва. Не знам също дали ще успея да допиша следващия си роман. Но ако съдбата ми подари още няколко години, надявам се да изведа повествованието си до 1956 година, до Двайсетия конгрес, когато бяха върнати на живота хиляди абсолютно невинни хора и честните имена на онези, които вече не можеха да бъдат върнати на живота.

© 1987 Анатолий Рибаков

© 1988 Здравка Петрова, превод от руски

Анатолий Рыбаков

Дети Арбата, 1987

Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008

Редакция: ira999, 2008

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9736]

Последна редакция: 2008-12-12 09:00:00

Стиховете в книгата преведе Марко Марков.

Централна контролна комисия и работническо-селска инспекция (1923–1934) — Б.пр.

Всесъюзно обединение за търговия с чужденци. — Б.пр.

Обединено държавно политическо управление към Съвета на народните комисари (1922–1934). — Б.пр.

„Отречёмся от старого мира, отряхнём его прах с наших ног…“ — началото на руския текст на Марсилезата, написан от П. Лавров. — Б.пр.

Орган за политически надзор и разследване към личната канцелария на императора (1826–1880 г.). — Б.пр.