Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Корпусът пристигна на 20 юни, а три дена по-късно, на 23 юни, започна операцията „Багратион“, чиято задача беше да се освободи Белорусия и да се излезе на старите държавни граници. В операцията участвуваха 166 дивизии. Но армията, в чийто състав влизаше корпусът на генерал Костин, не бе въведена в бойните действия. Малко по-късно й предстоеше да разкъса немската отбрана на Ковелско-Люблинското направление и да излезе на Западен Буг, за подготовката на това настъпление й бе даден горе-долу месец — твърде кратък срок, като се вземат предвид големите загуби на частите в предишните тежки боеве, недостатъчният личен състав и тежкият релеф на местността.

Корпусът бе провеждал предишните операции на юг, в степите на Украйна и Молдавия, а тук му предстоеше да настъпва през блатисти гори, нарязани от рекички и ручеи със заблатени брегове. Сега войската се учеше да разчиства пътища и пътеки от препятствия, вълчи ями, мини, да преодолява плитки водни прегради, да строи настилки през блатата, да минава през тресавища и торфени пластове. Корпусът получи голямо попълнение от местното, освободено от немците население, попълнение без военни знания, то трябваше да бъде обучено поне да борави с оръжие.

До командните пунктове на дивизията Максим Иванович стигна с вилиса си, по-нататък продължи на кон. Територията, заета от дивизиите на корпуса, представляваше гигантско блато, тук-там обрасло със смесена гора: бор, бреза, елха, дъб. Сред блатото бяха пръснати пясъчни островчета, но въпреки това и тук землянките се пълнеха с вода, затова войниците предпочитаха палатките, застлани с борови клонки. Прави са, мислеше си Максим Иванович, юни е, топло, войниците трябва добре да се наспиват, да бъдат добре нахранени, строго следеше за това.

На 3 юли нашите войски завзеха Минск, разкъсаха фронта по дължината на 400 километра и продължаваха стремително да се придвижват напред. Това известие завари Максим Иванович в командния пункт на полка, той си помисли, че сега срокът за настъпление на корпуса може да се промени и затова се прибра по-рано от обикновеното. Но от щаба на армията не бяха получени никакви нови нареждания. Максим Иванович прекара и тази вечер, както винаги: събра щаба, каза от какво не е доволен, разпредели задачите, изслуша докладите.

Когато ги пусна, вече след дванайсет, Максим Иванович разкопча яката на китела си; беше задимено, трябваше да проветри. Той не пушеше, но не можеше да го забрани дори в своя блиндаж. Наблизо ритмично бучеше генераторът, щяха да го изключат, щом Максим Иванович си легнеше.

— Другарю генерал — докладва адютантът, — очаква ви новият началник на автослужбата.

— Какво иска?

— Да докладва за пристигането си, за застъпването на длъжност.

— Да докладва на началник-щаба.

— Казах му, но той настоява.

— Добре, да влезе.

Максим Иванович се наведе над картата. Мисълта, че настъплението може да бъде ускорено, не го напускаше. При това трябваше да бъдат готови, заповедта можеше да дойде всеки момент…

Вратата скръцна. Максим Иванович вдигна глава от картата, обърна се…

На прага бе застанал офицер със стар, но по мярка шинел с полеви пагони, с фуражка, с груби ботуши. Лицето му не се виждаше, колебливо светещата крушка огряваше само масата с разгънатата на нея карта…

И все пак на Максим Иванович му се стори, че забеляза нещо далечно познато в тази фигура, която го очакваше мълчаливо и напрегнато до вратата, нещо тревожно пошавна в душата му…

— Другарю генерал! Гвардейски майор Панкратов се явява на ваше разположение.

Свали ръка, остана в стойка „мирно“.

Не може да бъде… Нима?!

— Предписанието ви! — с внезапно прегракнал глас продума Костин.

Офицерът извади от планшета предписанието, пристъпи напред, подаде го на Максим Иванович.

Но той се извърна към масата, поизтегли кабела, лампата се издигна, огря целия блиндаж и когато Максим Иванович отново се обърна към офицера, вече ясно видя — Саша беше!

Максим Иванович взе предписанието… Да, наистина Александър Павлович Панкратов…

Вдигна очи… Гледаше го неговото детство, младостта му, неговият Арбат… И Максим Иванович не се сдържа, неволно запита:

— Саша, ти ли си?

Гласът му потрепери…

— Аз съм — отговори офицерът.

Саша… Жив… Откъде се взе? Как? Как е могло да се случи?

Максим Иванович бе преживял не само войната, той бе преживял и предвоенните години — и 37-ма, и 38-ма, и 39-та. Пред очите му арестуваха, обявяваха за врагове на народа добри командири, верни негови другари, изпитани в боевете в Испания, на Хасан, на Халхин-Гол. Наистина ли бяха врагове? Той не искаше да вярва и не можеше да не вярва, инак не би могъл да служи на делото, на което бе отдал живота си. Най-правилно беше да не мисли за това. Тези хора изчезнаха, преминаха в друг, непознат за него свят, от който никой не се връща.