Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Няма да позволим на Запорожец да вилнее из Ленинград.

Колко наивни са били всички те, колко наивни — и той, и Будягин, и Киров. Нима Сталин не е разбирал, че Киров няма да се стресне от Запорожец? „Изкореняването на остатъците“ е само прикритие, камуфлаж, Запорожец нищо няма да изкорени там, няма да му позволят.

Какво да предприеме?… Остава само едно: да спечели време. Трябва да задържи Киров в Москва поне няколко дена, седмица. Да обмислят всичко, да се посъветват с другари, може да успеят да придумат Киров да се премести в Москва. И най-важното: неочакваното оставане на Киров по-дълго в Москва може да сепне Сталин, той може и да отстъпи, може да отзове Запорожец.

Киров се прибра от пленума почти в единайсет часа. Орджоникидзе му отвори.

— Оборави ли се? — весело попита Киров с влизането. — Как се чувствуваш?

Орджоникидзе седна в креслото, пое си дъх.

— Зле съм, Серьожа, зле съм, постой при мене два-три дена.

Както си подреждаше чантата, Киров се извърна.

— Какви ги приказваш? На първи декември, вдругиден, ще докладвам пред партийния актив… За пленума…

— Е, хайде сега, един доклад… — с усилие си пое дъх Орджоникидзе, — Чудов, Кодацки не могат ли да докладват? Поживей при мене, Серьожа, може вече да не се видим…

Киров отиде при него, хвана ръката му, погледна го в очите.

— Я не мисли за такива работи. И си легни, извикай лекар. Пристъпите на стенокардия винаги са придружени с такъв страх. Стегни се. Къде да се обадя за кола?

— Аз ще се обадя.

Орджоникидзе стана от креслото, отиде в другата стая, набра гаража по вътрешния телефон, извика своя шофьор Барабашкин.

— Василий Дмитриевич, ела с колата, ще закараш Киров до гарата. — И съвсем тихо, като закри слушалката с длан, добави: — Ама ще направиш така, че да закъснее за влака. Ясно?

Орджоникидзе се върна в трапезарията, Киров вече си беше приготвил чантата и с палто, прав, разговаряше със Зинаида Гавриловна.

— Я по-добре остани с мен два-три дена, а — тъжно издума Орджоникидзе, — Серьожа, остани!

— Не мога, нали ти обясних, на първи декември имам актив.

Пред входа кратко свирна автомобил.

Киров прегърна и целуна Орджоникидзе, прегърна и целуна Зинаида Гавриловна, по приятелски строго й каза:

— Не го оставяй да ти се качва на главата, накарай го да се лекува.

Взе си чантата и бързо излезе. Часовникът показваше единайсет и половина.

Още преди пощата Барабашкин спря, слезе, вдигна капака.

— Какво стана?

— Нещо в захранването не е в ред, Сергей Миронович, сега ще го оправя.

— Не, няма да чакам.

Грешката на Барабашкин беше, че спря близо до трамвайна спирка. Към нея тъкмо приближаваше четворката, чийто маршрут беше към гарата, и Киров успя да скочи вътре. Кондукторът го пусна във вагона на „Стрелата“ минута преди тръгването на влака.

Саша излезе от къщи още по тъмно и рано сутринта беше на мястото, където вчера се раздели с Борис. Ето и дървото, под което бе лежал той. Саша подсвирна, веднъж-дваж подвикна на Жучок, та Соловейчик да разбере, че е тук, но никой не се обади. Саша се въртя из гората до здрачаване, но не, Борис го нямаше, значи бе решил да не се връща. През следващите дни Саша сменяше маршрутите, обикаляше все по-надалеч. По елите като дебели възглавници вече бе натрупал сняг, той покриваше на пухкави парцали земята, нападалите съчки, скованите от лед блата. Саша се движеше с усилие, често спираше, ослушваше се, но гората беше безмълвна. Само от време на време изпъшкваха замръзващите дървета или пък потракваха кръсточовки, прелитайки от ела на ела, отърсваха скрежа от клоните и ронеха по снега люспи и излющени шишарки.

По едно време Саша вдигна от леговището му един бял заек и той хукна между дърветата, изопнал на гърба дългите си уши. Виждаше и белки, явно наскоро родени, неопитни: седи си на клона със заметната на гърба опашка, чопли шишарка, бързо-бързо я върти с лапички и отгоре гледа Саша право в очите. Зърна и една мишкуваща лисица, тя бавничко подтичваше по снега, от време на време спираше, ослушваше се дали няма да изписка под снега някоя мишка и чуеше ли писък, веднага се хвърляше към нея и бързо, като куче разравяше снега. Саша видя и как се храни един глухар: внимателно пристъпвайки по девствения сняг, откъсваше листа от хвойновите клонки, боровинкови филизи, още непокрити съвсем със сняг, та дори и връхчета от млади елички.

Цяла седмица скита Саша из гората, но Соловейчик не се появи, значи много се беше отдалечил, а може и да бе загинал в гората, да бе замръзнал, болен, може да бе потънал под леда, да се бе изгубил и умрял от глад.