Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Колко време ти трябва, за да изтичаш до селото?

Това беше молба да побърза. Саша стана.

— След около три часа ще се върна.

— Ще те чакам.

Борис пак се облегна на дървото и затвори очи.

Всичко преди — арестуването, затворът, заточението — беше несравнимо с това, което ставаше сега. Тогава нямаше абсолютно никаква вина, сега за пръв път престъпваше закона. Помагаше, след като бе предупреден. Разбира се, Борис няма да го издаде и въпреки това „помагачество за бягство“ ще фигурира в досието му. И дваж повече ще го е яд да плаща за това: бягството на Борис е нелепост — или ще погине по пътя, или ще го хванат.

Но от всяко положение е длъжен да помогне на Борис. Важно е само никой в селото да не заподозре нещо. Да помоли за сланина и хляб хазаите си? Но за кого? Явна улика. Единственият човек, който може да му помогне, е Зида. Ако няма, ще иде у съседите. Тя редовно купува продукти, никой няма да се усъмни. Парче сланина, хляб или питки, двайсетина твърдо сварени яйца, има захар, у него се намират и бонбони, прати ги майка му от Москва, сол…

Ще каже на Зида: Намери! Трябват ми, за какво — не питай и забрави това.

Зида нищо не го попита. Отиде у съседите, донесе сланина, сушене месо, питки, свари яйца, извади захар, бонбони, хубаво опакова всичко и го подреди в торба от грубо платно, с каквито местните ловджии ходеха в гората.

И тъкмо по тази торба той разбра, че тя се досеща.

На вратата се обърна.

— Не съм вземал нищо от тебе.

Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко, Зида нямаше нищо общо.

Зида кимна.

— Добре.

Щом чу стъпките на Саша, Борис отвори очи, понадигна се, завъртя глава, сякаш да отърси съня, премести продуктите в раницата си, не взе само солта.

— Имам.

После се изправи. Саша му помогна да пъхне ръце в ремъците на раницата.

— Е, приятелю, сбогом!

Борис несръчно — пречеше му раницата — прегърна Саша. Разцелуваха се.

— Утре от сутринта ще бъда на това място — ако решиш друго и се върнеш, ще се видим.

— Няма да реша друго — отговори Борис, — внимателно ли изпипа всичко?

— Не се тревожи.

Орджоникидзе остана недоволен от инцидента с комисията на Пятаков, недоволен беше, че Марк Александрович фактически беше изгонил комисията от завода, недоволен беше и от мъмренето, което получи от Сталин по вина на Марк Александрович. Тогава Сталин подкрепи Марк Александрович, обаче няма нито един документ, узаконяващ започнатото от него жилищно, комунално и битово строителство. Има думи, а думите се забравят. Засега няма официално одобрение, положението на Рязанов е рисковано.

И затова Марк Александрович на драго сърце прие предложението на редакцията на списание „Болшевик“ да напише статия за работата на завода и за проблемите пред родната черна металургия. „Болшевик“ е най-авторитетното партийно списание, статията ще помогне на завода: доставчиците и сродните предприятия ще я възприемат като директива. И най-важното: статията ще даде възможност публично да се фиксира и следователно да се узакони започнатото строителство.

Марк Александрович написа статията за две вечери. Основните положения в нея бяха следните.

Американците прекалено набързо разработиха проекта на завода, той се нуждае от поправки. Марк Александрович изброи най-важните. Но същевременно призова нашите металурзи по-широко да бъдат запознавани с най-добрите образци в работата на американците и подробно посочи точно в какви отношения изоставаме от тях.

Но главната задача на черната металургия на Изток е да се задържат висококвалифицирани кадри. Оттук и необходимостта от широко жилищно комунално, културно и битово строителство. Марк Александрович изброи вече извършените работи (заради които бе идвала комисията), отбеляза ги като постижения, одобрени от Централния комитет на партията (имаше предвид думите на Сталин), и посочи, че заводът ще продължи тази си дейност.

В заключение Марк Александрович рязко разкритикува нередовните доставчици. В средата на ноември статията излезе на страниците на списанието, а в края на ноември Марк Александрович пристигна в Москва за пленума на ЦК.

Пленумът обсъждаше само един въпрос — отменянето на купонната система за хляба и другите продукти от първи януари 1935 година.

Във всички изказвания пролича загриженост: купоните съществуваха от 1928 година и осигуряваха макар и недостатъчно високо, но стабилно ниво на снабдяване. Сега ще бъде въведена свободна търговия, ще се задействува пазарът, който сме отвикнали да ръководим.