Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Зло кученце имаш.

— Понеже е видяло непознат… Гладен ли си?

— Сега не, ял съм — Борис кимна към раницата, — какво, знаеше ли вече за мен?

— Вика ме Алфьоров, пита за тебе.

Борис се беше полуизлегнал със затворени очи.

— Защо го направи? — попита Саша.

Соловейчик се закашля, дълго и мъчително го давиха храчки.

— Молих ги да ме преместят при Фрида или нея при мен. Отказаха. Тръгнах веднъж при нея. По пътя ме задържаха. Избягах. В Рожково ли да се връщам. Ще ме затворят и ще ми припишат бягство. Затова поех насам. Ще ме търсят по-надолу или по Канския път, а през това време може да успея за стигна до Братск.

— Алфьоров предположи, че и насам може да тръгнеш.

— Каза ли ти го?

— Да.

Борис замълча.

— До Братск има цял месец път. Тия дни започва зимата. Ще замръзнеш в гората — каза Саша.

— Нямам друг изход — уморено отвърна Борис, — ако стигна, ще стигна, ако не — не.

— А какво ще стане с Фрида?

— Няма да пострада. Тя нищо не знае. След пристигането ни тук не съм я виждал. Какво като съм й писал? Писал съм на много хора.

— Не е точно така — възрази Саша, — обявил си я за своя годеница, значи ти е близка, ще я викат.

— И тебе са викали, какво си могъл да кажеш? И тя нищо няма да може да каже.

— Слушай, не е ли по-добре да се явиш в Кежма при Алфьоров? Ще обясниш, че си отивал при него, за да го помолиш да ви събере с Фрида. Тогава ще бъде съвсем друго: не си бягал от района, сам си се явил в Кежма.

— Съшито е с бели конци — намръщи се Борис. — Отивал съм в Кежма — та нали ме задържаха не по пътя за Кежма, а обратното, по пътя надолу. Не, няма да ида при Алфьоров — ще ме прати в Канск.

— До Канск няма път — каза Саша, — ще има едва след месец, не по-рано. В Кежма няма и затвор, къде ще те държат? За Алфьоров е по-изгодно да приеме версията ти: дошъл си да молиш за събирането ви с Фрида. Сам ми каза: не искам извънредни произшествия. А дето са те задържали долу, няма значение. Ще кажеш, че в Рожково е нямало лодка, а си се надявал да намериш някъде към Кода или Пашино.

— Алфьоров вече със сигурност ме е обявил за беглец — възрази Борис. — Щом те е викал, значи е взел мерки.

— И все пак — настояваше Саша — това е единственият ти шанс. Не можеш да стигнеш до Братск, ще те хванат още в първото село и тогава вече не може да не ти припишат бягство.

— Няма да се отбивам в селата.

— А какво ще ядеш?

— Ще ми дадеш малко лапачка — сланина, сухари, захар, ако имаш…

— То се знае, ще ти дам! Но докога ще ти стигне, колко можеш да носиш?! Сега в гората не се намира нищо за ядене — зима е. Нямаш пушка. От глад ще се предадеш още в първото село. Разбери, става дума за живота ти. Ако се явиш при Алфьоров, ще останеш жив. И ще имаш шанс да се отървеш. Продължиш ли, ще загинеш в гората или ще те хванат — и тогава вече нямаш никакви шансове.

Борис мълчеше, полуизлегнат със затворени очи, сякаш не слушаше какво му говори Саша. Може да беше задрямал.

— При мене ли ще пренощуваш?

Без да отваря очи, Соловейчик отрицателно врътна глава.

— Ще ме пипнат. И ти ще загазиш.

— За мене не се тревожи.

Борис отвори очи, заговори неочаквано енергично:

— Ако ме видят тук, Алфьоров ще тръгне по тази следа. А аз трябва да измина само около седемдесет километра — там ще ми помогнат. И тебе не мога да излагам на опасност. Ти дори няма да можеш да кажеш, че не си знаел за бягството ми. Алфьоров те е предупредил. Хайде да се разберем така: ти не си ме виждал и аз не съм те виждал! Каквото и да се случи и когато и да се случи, ако ще след година, след две, след десет — не съм те виждал и ти не си ме виждал.

— Е, твоя си работа — каза Саша, — и все пак мисля, че правиш грешка. След два часа можеш да бъдеш в Кежма. Алфьоров ще те понакастри и толкоз. Е, гаранция няма, но мисля, че точно така ще стане. Повтарям, това е единственият ти шанс.

— Всичко е решено — твърдо изрече Соловейчик, — можеш ли да ми намериш сланина, сухари, захар?

— Сланина мога, за захар ще се помъча, сухарите трябва да се пекат, ако почакаш, ще има и сухари.

— Не мога да чакам. Донеси хляб вместо сухари.

— Борисе! — каза Саша. — Помисли си, моля те. Не мога да разбера на какво разчиташ. Да речем, че успееш да стигнеш до Братск. Това е изключено, но да допуснем. Ами после?

— Там ще ме изпратят до Иркутск, ще се кача на влака и ще ида в Москва.

— Защо?

— Ще търся правда.

Саша си помисли, че той нещо е мръднал, каква правда е решил да търси? А може би има и нещо друго, но Борис не му го казва? Може би има верни приятели по пътя? Приятели на Фрида? Щом трябва да измине още седемдесет километра, значи във Фролово, Савино или в Усолцево. Но те всичките са на острови, как ще премине Ангара? Ангара още не е замръзнала и няма да замръзне скоро — тук течението е бързо. И все пак разчита на нещо. Изглежда и тук, в заточението, има някакви връзки, възможности, за които Саша не подозира. Винаги бе смятал, че държавата е всесилна, всезнаеща, всепроникваща. В действителност не е така, държавата може да бъде измамена. Зида му предлагаше други начини. Може би и Соловейчик има свои начини, само че Саша не ги знае.