Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Но каква мрежа плете Алфьоров? Приятелят ти е избягал от заточение, внимавай да не се наложи ти да отговаряш, по-добре се скрий зад нашия широк гръб! Живееш с учителката, тя може да пострада заради тебе, и това е причина да се скриеш зад нашия широк гръб! В Мозгова си без работа, кой ще те храни три години? А аз ще ти дам работа, няма да натежаваш на близките си. И не забравяй, че още не си се отървал от историята със сепаратора, заявленийцето ей го тук, в чекмеджето е. Примитивно.

Но същевременно Саша чувствуваше у Алфьоров една необичайност, нестандартност, не е като Дяков, друго му е нивото, бил е в Китай, а Дяков друг път ще го пратят в Китай. Да, но Дяков е в Москва, в централния апарат, а Алфьоров е тук, на края на географията. Сигурно нещо е сгазил лука. Очите му са неспокойни, признак за собственото му неустойчиво положение. В него го няма грубото нахалство на Дяков. Може би не е службаш?…

На Всеволод Сергеевич Саша каза, че са го викали заради Зида, не каза нищо за бягството — не вярваше в това бягство.

Всеволод Сергеевич се отнесе към въпроса спокойно.

— В краен случай ще заминете за Савино или Фролово — не е голяма жертва за двата месеца щастие. А на Нурзида Хазизовна нищо няма да й сторят, тук тя е по-ценна от Алфьоров. Могат да намерят друг пълномощник за това място, а друга учителка — не могат.

На Зида Саша каза за Соловейчик, очакваше, че и Зида няма да повярва. Но Зида повярва.

— Бягат от мъка — каза тя, — дори и много разумни хора. Обезумяват от мъка и бягат. Често се случва.

Колкото и да е странно, разговорът с Алфьоров успокои Саша, сложи край на мъките му: Алфьоров потвърди онова, за което и той бе мислил — трябва да се прости с Москва, не може да се надява на преразглеждане на делото. Вече е отписан. Щом е тъй, трябва и той да се пренастрои. Най-сетне прие участта си, почувствува, че може да се владее. Никакви илюзии. Случаят му не е по-специален, такива като него са безброй. И трябва да намери в себе си сили да издържи.

Веднъж срещна на улицата Тимофей. Той го изгледа подплашено, понечи да подмине по-встрани, но Саша му прегради пътя.

— Дали стреляш зле, Тимофей, или пушката ти не струва?

— Кво, кво, я стига! — замънка Тимофей и заотстъпва назад, както тогава, на ливадата, сигурно се страхуваше, че Саша ще го удари.

— Не бой се — изкриви устни Саша, — тук нищо няма да ти сторя, ама паднеш ли ми още веднъж в гората, ще те застрелям като куче. Ти имаш жребие, аз пък куршум и цев с нарези — ще те уцеля! Ако аз не те уцеля, други ще те уцелят. И ние си имаме своя мъст. Запомни, животно!

Каза това и си продължи пътя. С такива — само така. Цяла Ангара знае как в затвора са видели сметката на онези момчета, дето убили заточениците на канския път. И Тимофей знае. Вече няма да припари наблизо, страхливецът! На тръгване към гората Саша зареждаше цевите със сачми, но в джоба си слагаше жребие. И не излизаше сам. И без Жучок не тръгваше. И не стоеше на открити места. И всеки път минаваше по различна пътечка.

На втория или третия ден след разговора с Тимофей Саша пак излезе в гората. Внезапно Жучок се спря, подушил нещо, и се втурна в гъсталака. Безумният му лай се чуваше съвсем отблизо, не беше призивен, а злобен, задъхващ се, явно лаеше по човек, а може би и по мечка. Саша се спотаи зад дървото, презареди пушката, вкара по едно жребие в двете цеви.

Лаят нарастваше с бясна сила, ту се отдалечаваше, ту приближаваше, изглежда, Жучок ту отскачаше, ту отново се нахвърляше срещу някого. Разбира се, не е Тимофей, Жучок познава всички хора от селото, може да лае така само срещу непознат или мечка.

На Саша му се привидя човек зад дърветата, счу му се шумолене, може би движение на въздуха или пращене на съчки… Жучок изскочи на полянката, хвърляше се срещу някакъв непознат, а оня го отпъждаше с дълга дебела сопа. Саша веднага го позна. Беше Соловейчик — с ватирани панталони и елек, с ушанка, ботуши за блато, с наскоро пусната брада, отслабнал. Не беше лесно да го познае човек, но Саша го позна по фигурата, по движенията, с които се бранеше от кучето, а може би някъде дълбоко в душата си бе допускал възможността Борис наистина да е избягал и предположенията на Алфьоров да са правилни: че е избягал именно в тази посока.

Подвикна на кучето, отиде при Соловейчик.

Прегърнаха се.

— Да влезем пак в гората — каза Саша.

Навлязоха в гъсталака и приседнаха под едно дърво, където беше сравнително сухо. Соловейчик свали раницата си, сложи я на земята, облегна глава на дървото, затвори очи.