Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Няма да взема от вас — възрази Лидия Григориевна, — племенникът ми от Ярославъл ми праща пари, но сега започва тая бъркотия с пощата, патила съм от преадресиране, та знам, пак добре, ако получа след половин година. В Рожково печелех от шев. Хазайката ми имаше шевна машина, а тук дали ще намеря?

— При нас е пълно с модаджийки — весело каза Саша, — гледат от районната интелигенция. Очаква ви широка клиентела. А машина ще намерим.

— Да, но както и в Рожково, ще ми плащат с яйца, сметана, риба. Племенникът ми праща по двайсет рубли на месец, това е сумата, която мога да плащам.

Саша изпрати Лидия Григориевна до вкъщи, помоли хазайката да им даде с Тарасик чай, а той тръгна към Зида. Тя познава всички хора в селото и ще може да му даде добър съвет.

Вратата на Зида беше отворена, но нея я нямаше. В печката тлееха дърва, на масата имаше учебници и тетрадки, значи вече се беше върнала от училище. Зида не даваше учебниците на учениците, караше ги да си подготвят уроците в училище след часовете: „Вкъщи не учат, с учебниците покриват гърнетата с мляко, късат тетрадките за цигари…“

Машинално заразглежда детските драскулки, после вниманието му привлече една дебела тетрадка с платнена подвързия, истинска обща тетрадка, същите използуваше и той в Москва, в института. Саша машинално отвори и нея.

Още без да чете, по датите в текста — август, септември, октомври, ноември, по главните букви „С“ — тоест Саша, „В. С“ — Всеволод Сергеевич, по мярналите се пред очите му фрази: „Вчера той каза“, „Той е много смел и благороден“, Саша разбра, че това е дневникът на Зида. Първата му реакция беше да затвори тетрадката, толкова ниско не може да падне — да чете чужди дневници. И все пак… Ако това се беше случило в Москва, в миналия му живот, не би посмял да отвори чужд дневник. Но тук, в неговото положение… Та нали тя пише за него! Какво ли пише? Защо ли се доверява на хартията? Той е длъжен да знае какво е написано тук, всяка негова стъпка, всяка негова дума може да бъдат изтълкувани превратно. Нещастието може да дойде от всяка посока, дори от жената, която го обича. Всъщност какво знае за нея? Защо е тук? В тази дупка!

Той се разходи из стаята.

И какво означават думите „той е смел и благороден“? Намек, че снабди Соловейчик с продукти, че не издаде избягалия заточеник ли?! Тези две думи са достатъчни, за да предизвикат жестока разправа със заточениците в Мозгова. Заради доверието, което й оказа, може да пострадат хора. Тя, разбира се, не желае зло никому, но защо записва? Нима не разбира неговото положение? Защо е оставила дневника на масата? Случайно ли? Забравила е да го скрие ли? От лекомислие ли?

Той пак походи из стаята, откъсна от една цепеница брезова кора, хвърли я в печката, опалената от огъня кора моментално се сви на тръбичка и в следващия миг пламна.

Да погледне ли дневника? Да прочете ли какво пише за него, веднъж завинаги да се убеди какво представлява тя в действителност? Но направи ли това, ще престъпи границата, разделяща почтения човек от непочтения. Впрочем късно е, прекалено дълго се колеба… Чу стъпките й на двора, после как си изтрива краката в пруста. Тя влезе и му се усмихна.

— Отдавна ли ме чакаш?

Вместо отговор той й посочи дневника.

— Какво е това?

Тя усети гнева в гласа му, разбра, че е отварял дневника, смути се, после погледна Саша с ясни, открити очи.

— Това е моят дневник.

— Защо водиш дневник?

Тя не отговори веднага.

— Обидило ли те е нещо в него?

— Не чета чужди дневници. Но… Очевидно пишеш нещо и за мен?

— Да, пиша.

Погледна я, после попита:

— Защо си тук, Зида?

Тя наведе глава, замълча, не отговори.

— Питам те: какъв вятър те е довял тук?!

Тя прошепна:

— Никога няма да ти кажа.

— Твоя си работа, но аз трябва да зная какво пишеш за мен.

Тя му подаде тетрадката.

— Чети.

— Няма да чета дневника ти. Но те моля да откъснеш от него всички страници, в които пише за мен, и да ги изгориш ето в тази печка. И повече нищо да не пишеш за мен. Вече съм ти обяснявал положението си, жалко, че нищо не си разбрала.

Тя замислено прелисти дневника, подгъна няколко страници, подаде тетрадката на Саша.

— Това е за тебе, прочети го.

— Казах ти ясно и разбрано: няма да чета. Откъсни ги и ги изгори.

Разбираше колко жестоко е да настоява. Но друг изход нямаше! Постъпката на Соловейчик би струвала скъпо на хората, които и без това бяха нещастни. Не искаше някой да пострада заради нейното лекомислие.