Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Когато вече бе загубил надежда, отвори последното писмо и долу на втората страница видя бележчицата от Варя:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект. Колко ми се иска да зная какво правиш сега. Варя.“

Той препрочете тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Боже мой! Колко би искал да знае какво прави тя сега, да я види, да я чуе, да се докосне до нея, да погали лицето й… „Колко ми се иска… Колко ми се иска…“ Той изпита остро, пронизващо чувство на обич и влечение към това момиче, изведнъж си го представи тук, край себе си…

Сърцето му се разтупка, стана, обиколи стаята, посъвзе се, прегледа вестниците от август и септември, но току вземаше писмото и препрочиташе тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“

Всичко е пред него, дявол да го вземе, всичко предстои! Той има Варя, сега го знае със сигурност. „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Има Варя, има майка, около него има хора, с него са мислите, идеите му, всичко, което прави човека човек.

През малките квадратни прозорчета в стаята проникваха слънчевите лъчи. В къщата беше добре затоплено, уютно. Какво толкова, живее се! Онези, които нямат покрив над главата, те са зле.

Някой влезе в пруста, повъртя се, избръска с метличка снега от валенките си, отвори вратата. Беше Всеволод Сергеевич.

— Влизайте — зарадва се Саша, — съблечете се.

Всеволод Сергеевич си свали кожуха, калпака, разви шала, сложи на печката ръкавиците си… Поразтъпка се из стаята, потривайки измръзналите си ръце, кимна към масата.

— Пощата ли преглеждате?

— Да, много писма получих. Сигурно и вие?

— Какво ново? — отговори с въпрос Всеволод Сергеевич.

— Нищо особено… Писмата са от мама, от приятелите. Радвам им се.

— Разбира се, разбира се — сякаш не го бе чул, отговори Всеволод Сергеевич.

— Какво ви е? — попита Саша. — Нещо сте угрижен?

— Лошо става, Саша, лошо… — Всеволод Сергеевич продължи да кръстосва стаята, търкаше ли, търкаше ръцете си.

Първата мисъл, която му се мярна, беше за Соловейчик… Нима са го хванали?

— Така ли? Какво се е случило?

Всеволод Сергеевич застана пред Саша.

— На първи декември в Ленинград е убит Киров.

— Киров ли? — слисано попита Саша. — Кой го е убил?

— Не знам подробности. Предадено е правителствено съобщение: На първи декември в шестнадесет часа и тридесет минути в град Ленинград, в Смолни, от ръката на убиец, изпратен от врагове на работническата класа, е загинал Киров. Човекът, който е стрелял, е задържан. Личността му се изяснява.

— Имате ли вестник?

— Нямам вестник, но това е сигурно. Има и второ съобщение — убиецът е някой си Николаев. И трето — делата за терор се разглеждат в течение на десет дена без участие на страните, тоест без защита, без никакви обжалвания, без никакви помилвания, разстрелват веднага след издаване на присъдата. Та тъй, Саша! „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“, не е лошо, нали…

— Какво особено намирате в тези думи? Не те са най-важното.

— Така ли мислите? — отвърна Всеволод Сергеевич. — „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“ — и веднага: „Личността на човека, който е стрелял, се изяснява.“ Как така, къде е логиката? Личността е още неизвестна, но вече е известно от кого е изпратен… Необяснимо, необяснимо… Впрочем дори е много ясно…

— Казват, че Киров бил честен човек, добър оратор, любимец на партията. Кой е посмял да вдигне ръка срещу него?

Всеволод Сергеевич седна на пейката, облегна глава на стената.

— Който и да го е направил, Саша, с абсолютна сигурност мога да ви кажа: идат черни времена.

Москва 1966–1983

На 20 юни 1944 година гвардейският стрелкови корпус, командуван от генерал Максим Иванович Костин, пристигна в района на гара Рафалувка, западно от град Сарни, и се разположи в горите източно от Ковел.

Предислокацията бе извършена в пълна тайна. Войската се разтовари на почти незабележими спирки и гарички и внимателно маскирана, навлезе в горите. Генерал Костин нареди да се придвижват само нощем, забрани къпането и прането в реките и езерата, забрани радиовръзките, нареди да се сведат до минимум телефонните разговори, като се провеждат шифровано и кодирано.

Максим Иванович Костин бе командувал полк край Москва, дивизия в Сталинград. На Северен Донец пое корпуса, участвува в Изюм-Барвенковската и в други настъпателни операции, в освобождаването на Донбас, във форсирането на Днепър, в боевете на реките Ингул и Южни Буг, в освобождаването на Одеса. Около него падаха хора, много хора, Максим Иванович подписваше сведенията за загубите: убити, ранени, безследно изчезнали. Хората, техните живот и смърт бяха събираемите на войната. Заповедите, които той издаваше, също бяха събираеми на войната и се изпълняваха безпрекословно. Зад добродушието на генерала се криеше умение да подчинява хората на поставената задача, зад неговата простоватост — гъвкав ум на военен тактик, способен да взема смели, неочаквани решения, зад външната му сговорчивост — задълбочено разбиране на служебните отношения, умение да маневрира в нужния момент. Лично го познаваше и го ценеше Жуков, това му създаваше известни лични усложнения с командуването на армията, но непосредствеността и добродушието на този висок, възпълен за трийсет и петте си години млад генерал, откритото му селско лице смущаваха дори страховития командарм Чуйков.