Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Зида отиде до печката, приклекна, отвори чугунената вратичка, откъсна от дневника една страница, хвърли й един поглед, смачка я и я пусна в огъня. Прочете, смачка и запрати в огъня втора, после трета, четвърта… Седеше на колене пред печката, с гръб към Саша, късаше страници от тетрадката, смачкваше ги и ги хвърляше в огъня, вече без да ги чете, явно последните страници от дневника всичките бяха за Саша, а може вече да й беше безразлично, късаше всичко наред.

— Горещо е — каза изведнъж.

Едва сега той забеляза, че не я е оставил да се съблече, беше с кожух, валенки, шал, както беше влязла от студа.

Сега я съжаляваше, яд го беше на себе си. Отвратително, ужасно! Той не можеше да дочака кога най-сетне ще свърши това мъчение, измислено от него.

Зида стана, сложи на масата остатъците от тетрадката, усмихна се през сълзи.

— Това беше!

Саша излезе от къщата. Ужасно, всичко е ужасно! Гадно! Но не можеше да постъпи другояче. Сега живее по други закони. Може би Зида ще разбере това и ще си останат приятели.

Отби се в магазинчето на Федя и го попита за квартира. Добави, че наемателката е с шестгодишно дете, шие хубаво и хазайката трябва да има шевна машина.

— Защо не я пратим при Лариска? — предложи Федя. — Живее сама. И машина има. Обича нови дрешки, не умее да шие, ето й шивачка вкъщи. Може и на Маруска да ушие нещо.

— Ами Лариска ще се съгласи ли?

— Като й кажа, ще се съгласи.

Уговорката стана. Саша пренесе куфарите на Лариса Григориевна у Лариска, прегледа шевната машина, смаза я. Машината беше стара, но добра марка, „Сингер“.

— Желая ви успех — каза Саша, — ако ви потрябва нещо, викайте ме…

Интересуваха го подробностите около бягството на Соловейчик. Но Лариса Григориевна нищо не му разказа и Саша сметна, че е неудобно да пита.

Когато разбра, че Саша е настанил Лидия Григориевна у Лариска, Всеволод Сергеевич с обичайната си усмивка каза:

— Съдружие на блудница със стара мома. Но тя е с дете, та няма къде да се дява. Между другото знаете ли какъв е този Тарасик?

— Каза, че й е внук, но не ми се вярва.

— Той е син на умрели тук спецзаселници или официално — кулаци.

Саша се учуди.

— Взела е детето да го гледа? Мъжествена постъпка.

Всеволод Сергеевич поклати глава.

— Или опит да намери цел в живота, да се вкопчи в нещо, каквото и да е то.

— От каквото и да е продиктувана постъпката й — каза Саша, — тя е благородна и човечна. Лично у мен тази постъпка поражда надежда, че дори в тези страшни условия се утвърждават висшите човешки ценности. Състраданието е една от тях.

— Мисля си за метаморфозите на нашата действителност — на свой ред каза Всеволод Сергеевич, — не е изключено навремето Лидия Григориевна да е разкулачила родителите на Тарасик и да ги е затопила в Сибир. А сега тя самата е в Сибир и отглежда сина им, понася заради него мъки и лишения. Този факт не подкрепя ли тезата за изкуплението?

— Зле съм запознат с християнското вероучение — отговори Саша, — но мисля, че нещо по-висше от всякакви религии и идеи е ръководило Лидия Григориевна — способността да се жертвуваш в името на другите хора. И фактът, че тя се проявява дори тук, всичко това, повтарям, ми вдъхва надеждата, че човешкото у човека не е убито и никога не ще бъде убито.

Когато предлагаше пари на Лидия Григориевна, Саша разполагаше само с трийсет рубли. Ще си остави няколко рубли за цигари и газ, все някак ще изкара, затова пък ще помогне на Лидия Григориевна. А на своите хазаи ще плати в края на ноември или в краен случай през декември, когато започнат да докарват пощата с шейна.

Както и предполагаше, пощата дойде в началото на декември. И както очакваше, беше голяма: пари, колет със зимни дрехи, надписан с четливия чертожнически почерк на Варя, много писма от майка му, много вестници. На пощенските клейма бяха отбелязани август, септември, тук-там и ноември — изпратеното преди развалянето на пътя се бе смесило с изпратеното след него, значи предстои му да получи още много пратки, които са на път.

Очакваше го цяла седмица удоволствие, та дори две — идеше великолепен декември.

Както винаги, отначало той прегледа писмата, като ги подреди според датите на изпращане. Майка му не съобщаваше нищо ново, пък и какво ли ново можеше да й се случи? Поздрави от лелите, от Варя, нищо за баща му, за Марк, за колегите. Саша отваряше всеки плик с тайната надежда да види поне две думи от Варя, нали вече й беше писал. Но писмо след писмо: „Поздрави от Варя“, „Поздрави от Варя“. И на пратките — чертожническият й почерк.