Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Но не бяха го хванали. Ако го бяха хванали, всички щяха да научат. Едно бягство е събитие, улавянето на беглец е още по-голямо събитие, такава новина се пръсва из цялата Ангара, започва се разследване, разпити: кой е помагал, кой го е крил и му е давал храна?

Заточените в Мозгова също обсъждаха бягството на Соловейчик. Но тъй като никой освен Саша не го познаваше, а и Саша не разправяше много-много, че го познава, бягството се обсъждаше изобщо, тоест колко е безперспективно и обречено. Дори да се измъкнеше от Сибир, пак беше загубен — в нашите условия е невъзможно да живее в нелегалност. Всички бяха единодушни в това заключение.

Но същевременно всички разбираха, че бягството на Соловейчик ще има последствия, да оставят работата така би означавало да поощрят и други бягства. Щом беглецът не може да бъде наказан, трябва да накажат останалите, да ги изтръгнат от местата, с които са свикнали, да ги лишат от възможност да се издържат, заточените трябва да знаят, че ще трябва да отговарят за всеки избягал и са длъжни да предотвратяват бягствата. И наистина скоро всички заточени от Рожково бяха пръснати из други села.

В Мозгова изпратиха двама: някакъв Каюров и една жена, както разправяха, партиен член едва ли не от хиляда деветстотин и пета година, със странното фамилно име Звягуро. Казваше се Лидия Григориевна. Състарена, грозновата, с издадени зъби, тя пристигна не сама, а с едно шестгодишно момченце, Тарасик.

Докараха я вече с шейна. Тя спря пред къщата, в която живееше Саша, влезе при него и каза:

— За вас ми беше говорил Соловейчик. Бихте ли ми казали къде мога да намеря квартира?

— Ще помисля — отговори Саша, — влезте, седнете.

— Трябва да освободя шейната.

Излязоха навън. В шейната, увит в шал, седеше Тарасик. Лидия Григориевна го взе, Саша прибра багажа й — два протрити куфара, овързани с въже, всички се върнаха в къщата. На улицата изскърцаха плазове — шейната замина.

Лидия Григориевна развърза шала на Тарасик, свали му дрехата, нещо като кожухче, и калпака, каза му да седне на пейката.

Тарасик седна и току поглеждаше Саша.

Саша отвори вратата към кухнята и помоли хазайката да дойде. В стаята заедно с хазайката дойде и хазаинът.

Саша посочи Лидия Григориевна.

— Моя позната е, къде да я настаним?

Старицата погледна момченцето.

— Внук ли ви е?

— Внук — помрачня Лидия Григориевна.

— С дете гаче трудно се намира. Палави са децата…

— Той не е палав — каза Лидия Григориевна.

— Знаеш ли го! — промърмори старата.

— Нима сте имали тук заточени с деца? — попита Саша.

Хазайката не отговори, продължи да разглежда момчето.

— Как го викат?

— Казва се Тарас.

— Брюханови може да дадат една стая — каза старецът.

— Брюханови имат смахнато момиче.

— То е кротко, няма да ги закача.

Лидия Григориевна пак помрачня.

— А кой освен Брюханови може да ни вземе?

Старата се замисли.

— Сизих? — попита тя стареца.

— Голям пияч е той — одобрително отвърна старецът.

— А, не, не искам, Тарасик се страхува от пияни хора.

— Придирчива си — неодобрително забеляза старата, после се обърна към Саша: — Отскочи до Верхотурови, живеят до учителката.

По пътя към Верхотурови Лидия Григориевна каза:

— С дете трудно се намира квартира, макар че на никого не пречи. Друго ги плаши: ако ме приберат, детето ще остане при тях. И докато началството го прати в детски дом, може да мине и година, че и две, има главоболия, трябва да пишат по разни инстанции, а те не знаят да пишат.

Верхотурови поискаха трийсет рубли на месец.

По физиономията на Лидия Григориевна Саша разбра, че тя сега ще се откаже. Прихвана я за лакътя.

— Добре, днес ще се пренесат.

Лидия Григориевна беше недоволна.

— Не биваше да се съгласявате от мое име, не мога и нямам намерение да плащам толкова пари.

— Моето съгласие изобщо не ви задължава, винаги можем да се откажем. Ще постоите час-два при мен, ще си починете, ще хапнете, а аз ще пообиколя да потърся. Ако намеря нещо по-евтино, ще видите и ще решите. Ако не намерим веднага, ще се настаните у Верхотурови, пак ще търсим.

— Верхотурови направо ги изключвам — заяви Лидия Григориевна, — имам само двайсет и пет рубли. Какви са тези цени? В Рожково плащах петнайсет рубли.

— Тук е по-скъпо — съгласи се Саша, — Рожково е много отдалечено село. А Мозгова е близко до Кежма, до районния център, там цените на жилищата са високи. Аз плащам двайсет, на вас ви увеличават с десет заради момчето. Колкото до парите, ще ви дам назаем, ще ми ги върнете.