Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

На плажа нямаше много хора. На брега шумно се плискаха дечурлига, почернели от слънцето младежи по гащета играеха карти на пясъка.

Лена смъкна сукмана и остана по черен бански, сякаш залепен за тялото й: гърди и бедра. Пак тъй срамежливо се усмихна на Юра, но не се извърна, докато той си обуваше плувките, напъхвайки ги под гащетата.

— Да идем нататък, там е по-дълбоко — каза Лена.

Тя плуваше, като загребваше със свити в лактите ръце, ниско, досами водата навеждаше глава, извиваше я ту наляво, ту надясно. Юра не знаеше този стил. Той плуваше кучешката. Изненада се колко хубаво плува Лена. Тя му се разкриваше днес от нова, непозната страна. Едно опасение, че нещата няма да се уредят тъй лесно и просто, се прокрадваше в сърцето му.

После лежаха на пясъка, изложили на слънцето голите си гърбове. С глава върху преплетените си ръце тя го поглеждаше отстрани и на него пак му се струваше, че го обича както преди.

Тя наистина го обичаше. Може би защото друга любов не бе заменила тази. Пък и беше чувствена, а Юра беше първият и единствен мъж в живота й. Страданията, които й беше причинил, само бяха засилили това чувство. Нали и той бе страдал.

— Кога ще се срещнем? — попита Юра.

Тя отговори простичко:

— Когато искаш.

Той можеше пак да я заведе вкъщи, в своята стая. Баща му ще се мръщи, майка му ще плесне с ръце, нищо, ще го преживеят. Но го възпираше примитивната мъжка предпазливост. Да си възобновят отношенията — да. Но не като тогава — лудешки. Втория път няма да се отърве така лесно.

Къде да се срещнат? Къде да я покани? Имаше само една квартира — на Дяков. Фактически Дяков живее у жена си в Замоскворечието. Не е съвсем подходящо място за срещи. Ако Лена научи… Но тя нищо няма да научи. Постелята е стара, мръсна, дори не беше сигурен има ли чаршафи. Нищо. Може да донесе чаршафи от къщи в чантата.

— Разбираш ли каква е работата — каза Юра, — сега правим ремонт вкъщи, спим всички заедно, местим се от стая в стая и мъкнем мебелите с нас. Имам един приятел, колега от института, сега е на курорт, ключовете от стаята му са у мене. Можем да поседим там.

— Може — съгласи се Лена.

Зоя изпадна във възторг, щом научи, че Варя е танцувала с Льовочка в „Метропол“. Фамилното му име било Синявски, бил чертожник-конструктор, сладур, чудесно момче, винаги помагал в работата. А как се обличал! Шиел си при най-добрите шивачи. А как танцувал! Не по зле от прочутия Ваган Христофорович. Онази хубавката дебеланка, дето е седяла с Льовочка, също била чертожничка. Казвала се Рина.

Зоя умилно се взираше в очите на Варя. Тя винаги бе мечтала да попадне в компанията на Льовочка и не бе могла. Какво нещо е да си красива, всичко само ти идва в ръцете.

— Ах — искрено въздъхна тя, — колко ти е провървяло.

Льовочка не харесваше твърде на Варя — не беше мъжествен. Но танцуваше прекрасно, а най-важното, беше наше момче, цялата им компания беше от нашите. Не като Вика с нейния Виталик, като леките момичета с техните чужденци. Единственият, който й направи впечатление, беше Игор Владимирович. Но той беше на трийсет и пет години, стесняваше се от него. С него всичко трябва да бъде насериозно, а тя не можеше да обикне толкова стар мъж и че искаше да му завърта главата. Будеше уважение, беше благороден човек, срамота бе да го огорчава. Варя си имаше свой кодекс за почтеност, знаеше какво може и какво не може.

Тя се надяваше Льовочка да я приеме в своята компания и чакаше покана. Поканата дойде не твърде скоро, близо две седмици след запознаването им в „Метропол“.

Възбудена дотърча Зоя и тържествено съобщи, че утре цялата компания ще бъде в парка „Ермитаж“, чакат и тях.

И точно тогава се обади Вика, предложи утре вечерта да идат с Игор Владимирович в ресторант „Въженцето“.

— Не мога — отговори Варя, — отивам в „Ермитаж“.

— Интересно, с кого отиваш?

— С компанията на Льовочка. Постъпвам на работа при тях.

— Това задължава ли те да ходиш с тях? Обади се и откажи. Нали ти казвам, с нас ще бъде Игор Владимирович.

— Не мога. Обещала съм и не мога да ги измамя.

— Но и аз съм обещала — възмути се Вика, — и то не на някакъв си Льовочка, едно говнарче, а на Игор Владимирович. Не съм мислила за себе си. Ти му харесваш. Не е женен.

— Извинявай — отговори Варя, — друг път. Обаждай се. Всичко хубаво.

И затвори телефона.

Както тогава в „Метропол“, така и сега в парка „Ермитаж“ компанията на Льовочка ту растеше, ту намаляваше, идваха разни хора, изчезваха, пак се връщаха. Това беше естествено — не е задължително да ходят на тумба. Те дори не се разхождаха, а стояха пред главния вход, та да виждат всички и всички да ги виждат.