Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Вадим остави книгата.

— А?… Как ви се струва?

Юра мълчеше, не знаеше как да реагира на този откровен намек. Поразителни думи, от Вадик човек може да научи едно-друго, но така направо…

Отново го спаси Лена:

— Чела съм това място. Написал го е не Белински, а Панаев. Той приписва тези думи на Белински.

— Той точно цитира Белински — запъна се Вадим, — тези думи на Белински ги има и в други спомени за него, по-точно на Кавелин. Да, Белински е бил велик човек и е разбирал, че на Русия й трябва твърдо ръководство. Но е бил човек на своето време, не е знаел и не е можел да знае, че такава власт трябва да бъде диктатурата на пролетариата.

Юра скритом се изненада на политическата гъвкавост на Вадим.

— „И за какво ли те обичам, о, тиха нощ…“

Беше същият глас от съседната вила.

— Хубаво пее — каза Юра, — кой е?

— Нашият съсед — отговори Лена, — работи в ЦК. Николай Иванович Ежов.

Вадим врътна глава в смисъл, че за пръв път чува това име. Той ли, всички имена знае той!

— Не знам кой е — каза Юра, — но пее хубаво.

— Много мил човек — отвърна Лена.

Когато Юра и Лена останаха сами, Лена продума:

— Не мога да позная Вадим. Дори ме е страх от него, честна дума. Станал е един такъв категоричен, нетолерантен, мнителен. Защитава съветската власт! От кого? От мене и тебе ли?

Лена винаги бе гледала да прикрива особеното си положение, и сега внимаваше да не изпъква. И все пак тя бе от онези, които управляват държавата, а не просто й служат като Вадим и неговия баща. И Юра е от онези, които управляват държавата, той е от работническата класа, от народа, от тях сега израстват ръководителите. Именно затова го взеха в органите. В дома на Лена на улица „Грановски“ и тук, в Серебряний бор, живеят видни чекисти, има прекрасни хора, и нейният баща навремето е бил член на колегията на ВЧК-ОГПУ. В поведението на Вадим имаше нещо неестествено, фалшиво, дразнеха тези „НИЕ можем“, „НИЕ не можем“, „НИЕ вече имаме“, „НАШАТА държава“… Нина Иванова, дори Саша Панкратов биха могли да говорят така, това е техен свят, те имат право. А Вадим няма. Той може да служи, не повече.

В минутата, когато Лена си помисли за Саша, Юра заговори за него — съвпадение, което накара Лена да трепне.

— Вадим се промени от деня, когато арестуваха Саша — каза Юра, — тогава веднага го забелязах. Арестуването на Саша го подплаши. Сега от уплаха се напъва да крещи най-силно от всички.

— Да — тъжно се съгласи Лена, — след арестуването на Саша станахме други.

Както в разговора с Березин, така и сега Юра разбираше: от думите, които ще каже за Саша, зависят много неща.

— Мъчно ми е за Саша. Тогава не бях прав. Той ме обиди на Нова година и аз бях необективен.

— Какво все пак се е случило? — Лена впери в Юра поглед, разчитащ на доверие.

Обмисляйки всяка дума, Юра каза:

— Саша беше свикнал да играе главни роли. В института главните роли са ги играли други хора. Саша се е присъединил към онези, които са искали да ги свалят. Тези, които са искали да свалят партийното ръководство, са били уклонисти. Саша е бил замесен в игрите. Три години заточение — това беше всичко, което можеше да се направи за него, останалите бяха осъдени на затвор, на лагери, на повече години.

В думите му се съдържаше намек, че и той е направил нещичко за Саша.

— Отидох на работа в НКВД след института, по разпределение, нали съм юрист, както знаеш — продължи Шарок, — моето назначаване съвпадна с процеса на Саша. Откровено казано, до последния момент не знаех като какъв съм там.

— Как е възможно?! — остана смаяна Лена. — Но нали сте учили в различни институти, а училището… В училище всички бяхме приятели.

Той се усмихна многозначително:

— Леночка, ако не са се заинтересували от всички приятели на Саша, това не означава, че не са се заинтересували от някои. Не забравяй, че със Саша живеехме в един блок, в един вход, две години работихме в един завод. Вадик не случайно се е уплашил. Когато арестуваха Саша, бях принуден с никого да не се срещам, включително и с тебе, не можех да допусна да усложня положението на Иван Григориевич, той е ходатайствувал за Саша, намесил се е в работа, за която е знаел малко. За щастие всичко се изясни. Саша се отърва сравнително леко, подозренията от приятелите му са снети, само Вадик продължава да нервничи.

Лена вървеше до него с леко приведена глава. Дали му вярваше? Нямаше причини да не му вярва. Тя знаеше не само какви прекрасни хора работят в органите, но и какви прекрасни хора преследват те. Допускаше, че приятелите им са викани, а тя не — и това е един вид лотария. И Юра е бил в трудно положение, както казва, а не е искал да усложнява положението на баща й, много е прав: Сталин не обича баща й, един нищожен повод е достатъчен, за да си има големи неприятности. Друг на мястото на Юра вероятно би постъпил другояче: щеше да каже, да обясни. Но Юра си е такъв, какъвто е. Важното е какво го е водило.