Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Да — съгласи се Вадим, — но докъде стигна Айзенщайн със своя формализъм? „Октомври“ е вече съвсем неразбираем за зрителя, беше опошлена велика тема. Вземете и Дзига Вертов! Не сте ли гледали неговата „Симфония на Донбас“? Хаос, пародия на действителността! Сега Вертов работи върху филм за Ленин — Вадим сви дебелите си рамене, да допуснат Дзига до такъв материал? Големи майстори, но е време да определят с кого са?

Юра си спомни как навремето Вадим в захлас дърдореше за Анри дьо Рение и за други французи, дори му даваше да чете пикантни книжлета из живота на френските сутеньори.

Може би не биваше да влиза в спор с Вадим. Но желанието му да си върне за „Лоената топка“ надделя.

— Вкусовете ти се променят, Вадик — каза Юра.

— Към по-добро, към по-добро, драги — предизвикателно отговори Вадим, — всички претърпяваме еволюция, въпросът е накъде вървим.

— Какво искаш да кажеш? — навъси се Шарок. Агресивността на Вадим го слиса. Не, той не е Вика. Чувствува се силен.

— Прекрасно! Може би Айзенщайн ще стане социалистически реалист?

Той назова само Айзенщайн, страх го беше да не сбърка името на втория режисьор. Странно име, странна фамилия. Чифут до чифутина, не можеш излезе наглава!

Лена го погледна с благодарност.

— Може би застоят, за който говори Вадим, се обяснява с преминаването към звуково кино?

Вадим моментално възрази:

— Не съм говорил за застой, но относно звуковото кино имам резерви. Каквото и да си говорим, киното е великият ням. Словото може да превърне киното в театър на екран. Представяте ли си Чарли Чаплин да говори? Аз не си го представям.

В Лондон Лена беше гледала много звукови филми. Звуковото кино там се бе утвърдило, ще се утвърди и у нас. Но не захвана да спори с Вадим, само се усмихна, като си спомни как на една прожекция на американски звуков филм публиката се смееше на произношението на американските артисти.

— А какво ще кажеш за „Човекът насреща“, за „Златните планини“? — попита Юра смирено, признавайки превъзходството на Вадим.

Вадим се усмихна.

— Че това говорещи филми ли са? Това са филми, озвучени с музика на Шостакович. Тя е хубава и отделно, а също и защото Шостакович взема за основа народни мелодии. Това е важно за формирането на един композитор.

Вадим изтъкваше своята осведоменост, искаше да внуши на Юра, че е защитен от всички страни. Юра го разбра, разбра също, че желанието му с породено от страха пред него. Тази е причината за странната агресивност у Вадим. Той не сдържа усмивката си, усмихна се на Лена и тя му се усмихна, благодареше му за толерантността.

— Преди обяд ли ще се изкъпем или после? — попита Лена.

— Не мога да ви правя компания — заяви Вадим, като си погледна часовника, — трябва да отскоча до Смидович. А за обяд, ако позволиш, ще се върна.

Лена отиде да се преоблече, затвори вратата след себе си. Вадим и Юра останаха на верандата. Прозорецът на стаята гледаше към верандата, закриваше го леко перденце. То плющеше на вятъра, издуваше се и тогава се виждаше Лена — вдигнала ръце, тя си събличаше роклята. Юра застана пред прозореца и го закри с гръб, притиснал пердето.

— Как я караш, Вадик?

Вадим прехвърляше книгите на масата.

— Както по-рано. Ти не се обаждаш, не идваш.

— Много работа.

Вадим взе от масата една книга, показа я на Юра.

— Чел ли си я?

— Каква е?

— Спомените на Панаев.

— Не се сещам… Ако не греша, попадали са ми спомените на Панаева.

— Тя му е съпруга. Формално. Фактически е жена на Некрасов. Нейните спомени са доста интересни. А този е самият Панаев — Вадим прелистваше книгата, — тук има интересни местенца.

От съседната вила долетя приятен мъжки глас:

— „Защо те обичам, о, светла нощ…“ Вадим вдигна очи от книгата, ослуша се.

— Музика Чайковски, текст Яков Полонски.

И пак запрелиства книгата.

Излезе Лена — с червен цигански сукман на тънки презрамки, с разголени рамене и гръб.

Ефектна жена, разкошна и едра. Тъкмо каквото трябва на Шарок.

Притеснена от голотата си, Лена се усмихна.

— Сложих си банския, та там да не се преобличам. Тръгваме ли?

— Сега, един момент! — Вадим най сетне бе намерил, каквото търсеше. — Ето едно интересно място. Панаев цитира Белински. Белински казва: „На нас ни трябва Петър Велики, нов гениален деспот, който в името на човешките принципи да действува с нас безпощадно и неумолимо. Ние трябва да минем през терор. По-рано тоягата на Петър Велики ни беше нужна, за да ни даде що годе човешко подобие, сега трябва да минем през терор, за да станем хора в пълното и благородно значение на тази дума. Ние, славяните, не се пробуждаме лесно. Знаем се — дорде не тресне гръм, селянинът не се кръсти, не, господа, каквото и да ми приказвате, светата майка-гилотина е хубаво нещо.“