Мери Рено - Персийското момче

В природата на човека е да се надява дори и в предсмъртните мигове. И аз зачаках някакво обещание от този Бог, докато примигващата светлина от лампата играеше по лицето му и ме мамеше с лъжливи сенки на живот Но тялото ми знаеше. Тялото ми натежаваше заедно със смъртта му — тежка като човешка плът.

Нощта премина за мен в стряскания и напрежение. Отдавна не бях спал. Понякога се усещах, че съм положил глава на възглавницата му и търся с поглед някакво движение у него. Но той продължаваше да спи с бързи плитки вдишвания, прекъсвани от дълбоки въздишки. Лампите избледняха. Високите прозорци започнаха да се очертават на първата светлина на зората. Дишането му промени звука си и нещо ми каза: „Той е тук.“

Приближих се до главата му и прошепнах: — Обичам те, Александър — и го целунах. Няма значение, казах си, от кого сърцето му ще го приеме. Нека бъде според чувствата му.

Косата ми беше паднала върху гърдите му.

Очите му се отвориха. Ръката му леко помръдна, докосна един кичур и го прокара между пръстите си. Позна ме. Мога да се закълна в това пред боговете. На мен той казваше сбогом.

Другите скочиха на крака, когато го видяха, че се размърда. Но той вече си беше отишъл. Той бе на прага на своето Пътуване.

Някой влезе през вратата. Беше Певкестас. Птолемей и Пердикас отидоха да го пресрещнат.

— Останахме да бдим през цялата нощ. — каза той, — А призори отидохме при оракула. Богът каза, че за Александър е по-добре да бъде тук.

Когато дъхът му престана, всички евнуси започнаха да го оплакват. Предполагам, че и аз. Не знам. Риданията се чуха навън и воплите тръгнаха из целия град. Нямаше нужда да се оповестява, че Царят е мъртъв. Докато махахме големите възглавници, за да го положим правилно, телохранителите на пост влязоха и застанаха объркани. А после излязоха плачейки.

Той умря със затворени очи и затворена уста — така красив, сякаш спеше. Косата му беше разрошена от пристъпите на треската и аз я вчесах. Не можех да се въздържа да не го направя така внимателно, сякаш той все още можеше да чувства. След това потърсих генералите и сановниците, които почти бяха изпълнили Спалнята. Потърсих някой, който да заповяда как трябва да се погрижат за него.

Но нямаше никой.

Светът се беше разрушил. Парчетата от него лежаха като натрошено злато — плячка за най-силния. Те бяха отишли, за да ги събират.

Не след дълго дворцовите евнуси започнаха да стават все по-разтревожени й смутени, защото не знаеха кой е Царят. Един след друг те заизлизаха навън, за да разберат как стоят нещата. По-ниско поставените последваха по-главните. В началото не забелязах, че съм останал сам.

Аз останах, защото не можех да си представя къде другаде можех да бъда. Рано или късно някой ще дойде, си казах. Той е мой, докато те си го поискат. Отвих тялото и погледнах раните му, които можех да позная и само с докосване в тъмнината, и го покрих отново. След това седнах до леглото, положих глава върху него и мисля, че съм заспал.

Събудих се в угасващата светлина на деня. Никой не беше идвал. Въздухът бе натежал от горещината. Те трябва да дойдат скоро. Тялото му няма да издържи на това. Но от него не идваше никакъв дъх на разлагане. Той изглеждаше така, сякаш спи.

Животът в него винаги е бил по-силен, отколкото в другите хора. Докоснах го, за да усетя сърцето му, но напразно. Дъхът му не овлажни огледалото. И все пак някъде дълбоко в него душата му може би все още стоеше, готова да си тръгне, но все още тук. Заговорих на нея. Не на ушите му. Знаех, че те няма да ме чуят. Заговорих на всичко онова от него, което можеше да ме чуе.

— Върви при боговете, непобедими Александър. Дано Реката на Мъчението бъде нежна като мляко към теб и те окъпе в светлина, а не в огън. Нека убитите от теб ти простят. Ти даде на хората много повече живот, отколкото отне. Бог е направил бика да се храни с трева, но не и лъва. И само, и единствено Бог ще отсъди чие е правото. Ти никога не живя без любов. Нека я откриеш и там, където отиваш.

При тези думи си спомних как Калан пееше в своя украсен с цветя ковчег. Помислих си: „Той удържа на думата си, че ще се върне. Той отложи заради Александър прераждането си. Той е тук, за да го преведе през Реката — той, който мина спокойно през огъня.“ Поуспокоих се, след като разбрах, че моят Александър няма да бъде сам.

Изведнъж в това спокойствие, към стаята се приближи огромна врява. Птолемей и Пердикас нахълтаха вътре заедно с група войници и царските телохранители. Пердикас извика: